Том Грейс - Квантова мрежа

Искам да изкажа благодарности на Джон ван дер Велде, Юкио Камазара и Лорънс Джоунс — професори по физика в Мичиганския университет — за техните обяснения, свързани с предизвикателствата и възможностите на научните изследвания в близко бъдеще; на Фред Майър, университетски архивист в Мичиганския университет, който ми помогна да разровя миналото; на Шанън Закъри и Катлийн Доу от университетската библиотека за информацията относно съхранението на книги; на Стюърт Коен от лабораторията по хидродинамика на Мичиган за обиколката из старата работилница в Мартин Килкъни; на професор Волфганг Порад за това, че ми обрисува земята, свързана с изследванията и „Нотр Дам“; на Б. Дж. Кийпърс и Скот Гочис за техните обстойни съвети върху начините на действие на специалните части; на Барбара Джоунс за това, че ми помогна да вникна в транспортната индустрия; на полицейското управление в Ан Арбър; и на Нейтън Якобсон, мой приятел и гид за Русия.

Благодаря също така на моя редактор за добрите му съвети и чувството му за хумор; на моя агент Естер Марголис за мъдрите й напътствия; и на Лари Киршбаум, Морийн Иджън, Джейми Рааб, Харви-Джейн Ковал, Джими Франко, Стивън Ламонт и техните талантливи и способни колеги в „Уорнър Букс“ за тяхната подкрепа и насърчение.

Специални благодарности на моята съпруга Кейти и нашите деца за тяхната любов и подкрепа, докато пишех до късно през нощта.

10 декември 1948

Ан Арбър, Мичиган

В сенките на малка бяла сграда близо до центъра на кампуса на Мичиганския университет млад мъж стоеше неподвижен, наблюдаваше и изчакваше. Беше висок и жилав, с изсечени черти, приличаше по-скоро на издялан от дърво, отколкото на живо същество.

От скритата му наблюдателна позиция, близо до източния край на Г-образната сграда на икономическия факултет, пред него се разкриваше създаденият от човешка ръка каньон, между четириетажната тухлена сграда на физическата лаборатория „Рандал“ и също толкова масивното Западно инженерно крило. Двойка диагонални пътеки прекосяваха подравнената морава в четириъгълния вътрешен двор и се пресичаха в широк бетонен площад пред Магистърската библиотека. Площадът и зелените площи на кампуса бяха известни като Диагонала.

Широка плоска дупка, оградена с купчина пръст и отломки, зееше от дясната му страна, точно отвъд бетонното продължение на една от алеите към центъра на кампуса. Преди няколко дни сапьорски отряд беше съборил остарялото котелно и комина, който се издигаше до него. Пейзажът наоколо смътно напомняше на много от градовете и селата из Европа, които беше обиколил, докато Съюзническите сили си проправяха път към Германия.

Той отхвърли тези мисли и се съсредоточи върху двамата мъже, застанали под светлината на улична лампа на тридесетина метра пред него. Помъчи се да долови разговора, макар че силният вятър поглъщаше звука от гласовете им. Снегът се вихреше около тях, докато пристъпваха насам-натам и потропваха с крака в студа.

Няколко минути по-късно по-възрастният от двамата — дърводелец, който строеше големи модели на кораби в работилница близо до Западното инженерно крило — стисна ръката на приятеля си за довиждане и се отдалечи с бърза крачка. Заобиколи от далечната страна на икономическия факултет и изчезна от поглед, докато другият мъж се изкачи по каменните стъпала към задния вход на физическата лаборатория.

Появилата се светлина разкри малък кабинет на третия етаж, а дебнещият в сенките наблюдаваше как Йохан Волф окачва шапката и палтото си и сяда на бюрото.

„Поне да се настаня по-удобно“ — помисли си той, докато присядаше върху палтото си, скрит в гъстия вечнозелен храсталак.

Отърси се от мисълта за студа и дискомфорта — в това беше кален много отдавна — и се съсредоточи върху задачата си. Ако Волф следваше обичайните си привички като типичен германец, можеше да се очаква да работи до късно през нощта, а после да се отправи към стаята си под наем, само на няколко пресечки оттук.