Том Грейс - Квантова мрежа

— Радвам се, че успяхте да дойдете.

— Съжаляваме за закъснението. Задръстването на двадесет и трета щатска беше ужасно.

Келси целуна Шон по бузата.

— Благодаря ти, че ми изпрати Нолън. Едва ли щях да успея да подменя всички тръби само за два дни без него.

— Няма за какво да ми благодариш, Келси. Длъжни сме да правим всичко, за да помогнем на науката.

— Татко, трябва да хвърлиш поглед на този експеримент с детектор на протони. Представи си двадесетметров куб с вода, скрит в солна мина под езерото Ери. Вътре е пълен мрак, а стените са покрити с няколко хиляди огромни ярки лампи.

— Фотоувеличителни тръби — поправи го Келси.

— Както и да е. Най-странната подводна работа, която съм вършил.

— Радвам се, че заедно с мен имаше опитен водач — продължи младата жена, като стисна ръката на Нолън, — изследователският резервоар може да бъде доста дезориентиращ.

— Не бих пуснал никого да се гмурка сам в това нещо, най-малко теб — каза Нолън нежно.

— Предполагам, че проектът е минал към следващата си фаза? — намеси се Шон.

Келси крадешком хвърли поглед към Нолън, който леко се изчерви.

— Свършихме нашата част от работата. Физиците сега може да се занимаят с останалите подобрения.

— Добре, защото след като Сандстром направи своето изявление пред борда, предчувствам, че новият директор по проектите на консорциума едва ли ще разполага с много време да се занимава с други неща.

Келси отмахна прашинка от якето на Нолън, от което настроението на Шон се разведри малко, докато наблюдаваше как тя оценява външния вид на сина му. Жестът й му напомни как покойната му съпруга се суетеше около него преди важна среща и му стана приятно, че синът му е намерил жена, която да се грижи за него по същия начин.

Келси и Нолън се познаваха от най-ранното си детство, когато нейното семейство се беше преместило само през няколко къщи от техния дом. Бяха ходили заедно на училище, като и двамата се бяха отличили и в академично, и в атлетично отношение. Дълги години бяха най-добри приятели, споделяха силната връзка на сродните души.

На осемнайсет амбициите им ги поведоха по различни пътища. Келси постъпи в университета в Мичиган, където се отдаде на страстта си към физиката, защити докторска дисертация и получи преподавателско място. Нолън се устреми към предизвикателствата на Военноморската академия на Съединените американски щати, отложи постъпването във флота с две години, за да завърши магистърската програма в Масачузетския технологичен институт, а после изненада приятелите и семейството си, като се записа в специалните части — морската пехота.

Тяхното приятелство преживя дванадесет години раздяла благодарение на постоянния поток от телефонни обаждания, писма и посещения през празниците. Преди осемнайсет месеца, когато Нолън напусна флота и се завърна в Ан Арбър, те възстановиха удобния модел на платоничната си връзка.

И двамата бяха готови за повече, но никой не искаше да застраши това, което имаха, заради нещо неизвестно — докато накрая за малко да бъдат убити от група индустриални шпиони. Оттогава двамата се наслаждаваха на все по-задълбочаваща се романтична връзка.

— Добре ли изглеждам? — попита Нолън, докато оправяше вратовръзката си.

— Красив си както винаги, скъпи.

— И двамата изглеждате добре — обади се Шон нетърпеливо, поглеждайки часовника. — Почивката ще свърши всеки миг. Да влизаме. Сандстром и Парамо те очакват, Нолън.

Тримата влязоха в заседателната зала.

— Извинете ме, ще отида да проверя дали всичко е готово за представлението на Сандстром — каза Шон и се отправи към подиума.

Още от вратата Нолън и Келси огледаха тълпата. Присъстващите се бяха разделили на няколко малки групички и се наслаждаваха на освежителните питиета и на разговорите.

— Виждам ги, Келси. Погледни към прозореца. Русият мъж с червеникавата брада е Сандстром. До него е Парамо — по-възрастният, доста по-нисък, с бяла коса и очила с рамки от коруба на костенурка.

До извитата стъклена стена, която правеше чупка навън към дърветата, Келси успя да различи Тед Сандстром и неговия ментор Рафаел Парамо.

— Нолън! — извика Сандстром, докато се приближаваха, а на лицето му се изписа облекчение. — Страхувах се, че няма да се появиш.

— Не бих го пропуснал, Тед — отговори Килкъни, после представи Келси на двамата физици.

— Професор Нютън — каза Парамо, докато стискаше ръката й отривисто, — за мен е истинско удоволствие. Чел съм ваши статии върху оптичната електроника. Много интересна работа.