Том Грейс - Квантова мрежа

Йохан Волф извади шест тетрадки от овехтялото си кожено куфарче и внимателно ги подреди на бюрото. Беше започнал най-старата от тънките книжки в Германия след войната и всяка следваща отбелязваше мъчителния му прогрес в разрешаването на научния проблем, който не му даваше покой.

Той отвори най-новата тетрадка и отново съсредоточено провери уравненията, като проследяваше промяната на числата в сложния математически модел. Това беше нова територия. Методите, които беше развил, за да опише това, което приемаше за следващата логическа стъпка след Айнщайн и Хайзенберг, бяха също толкова радикални, колкото математическия модул, създаден от Исак Нютон, за да опише гравитацията.

Формулите на Волф му позволяваха да се движи свободно напред и назад във времето. Почти музикалната ритмичност на променливите описваше развиваща се вселена с невъобразимо до този момент изящество и сложност. Представата, че вселената е статична и непроменяща се, се бе стопила деветнайсет години по-рано след откритието на Едуин Хъбъл, че космосът наистина се разширява, както личеше и от теориите на Айнщайн.

— Mein Gott! — промълви Волф, докато образите на деликатни многомерни структури, които определяха и материята, и енергията, се оформиха ясно в ума му. Той прелисти тетрадката, докато не стигна до празна страница, и бързо започна да скицира картината, която видя мислено. Умелата му ръка създаваше изображение на лъкатушеща нишка, която се усукваше и се вплиташе в себе си като възлеста топка — образ, който се опитваше да разкрие субатомните частици от вселената, притежаващи седем допълнителни измерения, освен обичайните три пространствени и едно времево.

Усмихвайки се с удивлението на малко дете, Волф се взираше в рисунката и внезапно осъзна, че на двадесет и девет годишна възраст той беше на път да отхвърли всичко в царството на теоретичната физика, съществуваща преди него.

— Трябва да уведомя Рафаел за това — каза на глас развълнувано, докато ровеше из куфарчето си.

Измъкна страниците на писмото, което бе започнал да пише по-рано през деня, докато пътуваше с влака от Чикаго. Думите и формулите се изливаха плавно под писалката му и полагаха основите на теория, която щеше да опише структурата на всичко — от най-малките частици материя до целостта на вселената. Писмото бързо прерасна от няколко страници с лични вести до дебел сноп, запълнен със сбити фрагменти от разцъфтяващата теория. Шестте тетрадки на бюрото бяха само зародишът на огромната работа, която му предстоеше, а тя бе такава, че публикуването й щеше да разтърси света.

Малко преди полунощ Волф загаси лампите в кабинета си. Сгушен заради вечерния хлад, той излезе през страничната врата на сградата и се отправи към кампуса.

— Извинете — обади се някакъв глас.

— Ja? — попита Волф предпазливо, все още неспособен да види на кого е гласът.

— Тук долу съм! — Една ръка замаха отривисто към него откъм изкопа зад Западното инженерно крило.

Волф прескочи ограждението и надзърна в бездната, оставена след разрушението на котелната сграда. Видя тъмнокос младеж в окаляно сиво палто да стои в дупката под него.

— Внимателно около ръба, може да поддаде под вас. Така се озовах тук. Ще можете ли да ми помогнете да се измъкна?

— Разбира се — отвърна Волф.

Ако се съдеше по калните петна по дрехите на мъжа, явно вече бе направил няколко неуспешни опита да се измъкне сам. Волф остави куфарчето си на земята и коленичи в снега близо до ръба на ямата. Младият мъж се приближи и Волф се пресегна да хване ръката му.

— Ще започна да се катеря на три. Готов ли сте?

Волф кимна.

— Едно, две…

Преди три да бъде отброено, младият мъж се дръпна рязко и повлече Волф с главата напред в ямата. Германецът усети парене в рамото, а ръката му се усука зад гърба му, докато падаше. С тренирана вещина мъжът прегъна предмишницата на Волф нагоре и притисна дланта между раменните му лопатки, докато забиваше лицето на физика в земята. Челото на Волф мина през пет сантиметра студена кал, преди да се блъсне във втвърдената земя. Изпукването на костите отекна в главата му, последвано от внезапен изблик на топла течност в синусните му кухини — мостът на носа се беше разбил при удар в голям камък.

Мъжът се разкрачи над Волф и го прикова към земята — коленете му опряха в гръбнака на физика.

— Защо? Защо правите това? — изкрещя Волф, пръски от мръсен сняг и кал излитаха от устните му. — Пуснете ме!