Том Грейс - Операция „Хищна птица“

Грин почеса козята си брадичка, загледан в яркозелените колони от цифри, пристигащи от компютърната мрежа на „Вирджиния“.

— Точно така, сър — промърмори той, после вдигна глава: — Уважаеми господа, аз съм готов да опитам. Моля, обърнете внимание на холографското изображение в централния монитор.

Пръстите му затанцуваха по клавиатурата, а екранът неохотно примигна със студена светлина. След това върху него изплува призрачният триизмерен образ на „Вирджиния“, чиито витла тласкаха подводницата напред със зададената скорост от пет възела.

— Картината изглежда доста ясна, детайлите са подчертани — подхвърли Килкъни. — Така изглежда „Вирджиния“ в момента.

Джонстън почти залепи нос в екрана.

— Подобно нещо съм виждал в корабостроителницата „Илектрик Боут“, но то беше компютърна симулация — промърмори той.

— Това не е симулация, капитане — обърна се към него Килкъни. — Това е реалният образ на „Вирджиния“ — такъв, какъвто е в момента.

— „Да бъде светлината“ — пропя с доволна усмивка Грин.

— Това е то акустична дневна светлина. Край на тъмното пътуване под вълните.

— Не мога да разбера как сонарните импулси се превръщат в нещо, което може да се види… — промърмори Джонстън.

— Делфините го правят — отвърна Килкъни. — Ехолокацията им позволява да виждат всичко във водата около тях по акустичен начин. И да откриват биологичния му произход, ако има такъв.

— Но подводниците не са делфини — възрази Джонстън.

— Вярно. Делфините определено са по-добри от нас, но да не забравяме, че те имат огромна преднина. Представете си го по следния начин: очите ни реагират на светлинните вълни, които се отразяват в предметите около нас. Приетата информация се трансформира в електрически сигнали, които, обработени от специфичен център в мозъка ни, от своя страна се превръщат в образ. Делфините правят същото нещо, но със звуковите вълни. Всичко е въпрос на синхронизация между много чувствителен приемник и компютър с голяма мощност. Делфините го притежават под формата на това, което учените наричат „пъпеш“, при човека става въпрос за функция на мозъчната кора, известна като „зрителен кортекс“.

— А в момента вашата подводница е оборудвана с един малък, но свръхмощен суперкомпютър — добави Грин и махна с ръка към сивия куб на пода, от който долиташе тихо бръмчене.

Очите на Джонстън внимателно опипваха изображението на подводницата. Ако се изключи цветът, то наистина приличаше на „Вирджиния“. В този момент се усети лекото движение на руля.

— Защо изображението не мърда? — попита той.

— Мърда, но завива заедно с подводницата. То се базира върху звуковата енергия на водата, с която влизат в контакт външните сензори на „Вирджиния“. Така получаваме данните за ориентацията на кораба — от носа до кърмата… — Килкъни махна към пътеката между торпедните силози: — По тази ос… Няма значение дали „Вирджиния“ се клати надлъжно или напречно, дали се отклонява от курса, или се завърта около себе си. Докато камерата за триизмерен образ е завинтена за пода и жироскопите работят, изображението на тази подводница ще бъде точно копие на реалния ѝ образ.

— Чакай, това също може да помогне — подхвърли Грин и набра някаква команда на клавиатурата.

Изображението на подводницата се сви наполовина. От центъра ѝ се появиха трите аксиални линии на Декарт. Абсолютно еднакви на дължина, те автоматично се превърнаха в радиуси на трите измервателни окръжности, които заобикаляха компютърното изображение на подводницата.

— Окръжността на плоскостта х-у определя посока север — обясни Килкъни.

Джонстън закова очи в кръгчето, което бавно се завърташе, следвайки завиването на кораба.

— А другите две обозначават реалното вертикално и хоризонтално положение, така ли?

— Точно така. За нашия компютър тази подводница е центърът на Вселената.

В единия край на изобразителната камера проблесна малко сиво пламъче, което бързо изчезна.

— Какво беше това? — попита Джонстън.

— Не мога да кажа. Грин, увеличи малко, ако обичаш…

— Веднага.

Холографското изображение на „Вирджиния“ набъбна с няколко сантиметра. Над него, съвсем близо до повърхността, бавно се люлееше повърхността на океана.

— Пред вас е един цилиндричен сектор от подводното пространство с приблизителен диаметър от около два километра — обяви Грин.

Джонстън внимателно се взираше в изображението.

— А това трябва да е целта — промърмори след известно време той. — Ей там, пред десния борд. Прилича на стадо китове…