— Капитанът на командния пункт — обяви дежурният офицер.
Джонстън стана и прекоси с бърза крачка неголямото помещение, в противоположния край на което се намираше центърът за управление и контрол. Спря зад гърба на дежурния зад пулта за управление и хвърли поглед към широкия навигационен дисплей.
В средата на тъмносиния екран плуваше триизмерното изображение на подводницата, чиято позиция автоматично се коригираше от постоянния поток данни на сензорите на щурвала, корпуса и машинното отделение. След него се проточваше пунктирана линия, маркираща пътя на кораба в изследвания периметър.
— Свий изображението, навигатор — нареди Джонстън. — Искам да видя цялата зона.
— Слушам, сър — отвърна кормчията и натисна няколко клавиша пред себе си.
Изображението на подводницата се превърна в бяла точка, разположена в сива, пунктирана зона, която обхващаше двеста квадратни километра океан, югозападно от Хавайския архипелаг. Тук трябваше да се проведе учението, в което участваше „Вирджиния“. Никой от останалите участници в него не беше предупреден за присъствието на подводницата в него, но това беше без значение за Джонстън.
Очите му не се отделяха от монитора. Три подводници от Тихоокеанския флот на САЩ дебнеха някъде в морските дълбини наоколо — ракетоносецът „Невада“ и щурмовите лодки „Шайен“ и „Пасадина“. Почти 200-метровата „Невада“ носеше на борда си двадесет и четири балистични ракети с ядрени бойни глави, а задачата ѝ по време на учението беше да остане скрита от по-малките, но значително по-бързи и маневрени щурмови подводници. Десетилетия наред тази игра на криеница беше привилегия на подводния флот на бившия СССР — разбира се, с активното участие на американските му съперници. Но днешните наследници на разпадналата се империя не разполагаха със средствата за поддръжка на някогашния си огромен морски флот. Други държави обаче — най-вече Китай — изпълняваха амбициозни програми за развитие на подводния си флот. Това беше причината за постоянната бойна готовност на американските военноморски сили.
— Нещо ново, сонар? — подвикна Джонстън.
— Нищо, капитане. Би трябвало да тракат с тенджери и тигани по корпуса, за да ги чуя.
— Толкова ли е зле?
— Ту се чува, ту заглъхва — поясни офицерът пред сонарното устройство. — В момента, в който съм сигурен, че ги засичам, екраните изведнъж се изпразват…
— Продължавай в същия дух — разпореди се Джонстън и се извърна към Полсън. — Помощник, слизам да си побъбря с гостите. Поддържай същия темп на претърсване.
— Слушам, сър.
— Хайде, скъпи, направи го! — тихо прошепна Грин. — Знам, че можеш!
Седнал зад импровизиран пулт в центъра на торпедното отделение на „Вирджиния“, Бил Гринели, по прякор „Грин“, подканваше компютъра си да синхронизира сигналите, подавани от многобройните акустични сензори на подводницата. Тази част от оръжейния отсек беше специално реконструирана в доковете на Пърл Харбър, за да се осигури временното работно място на Грин и Нолън Килкъни. От двете страни на освободеното пространство се виждаха дългите редици с бойни торпеда „МК-48 АДКАП“, подредени в специалните си легла. Един доста изнервящ факт за специалиста по компютърни системи, който на всичкото отгоре беше и заклет пацифист.
Проснал се на металната палуба на крачка от него, Килкъни ровеше нещо в основата на холографския екран. Високият цилиндричен уред се състоеше от два прожекционни апарата, поместени в сиви пластмасови панели от двете страни на визуална камера, опакована в прозрачна изкуствена материя.
По екрана на лаптопа на Грин течаха безкрайни колони от символи, наподобяващи йероглифи — изтърбушеното съдържание на неговия РАМ.
— По дяволите! — изруга Грин.
— Екран на смъртта? — подхвърли Килкъни, без да прекъсва усилията си да осъществи поредната връзка.
— Пак ми играе номера. Ех, защо не разполагах с месец-два, за да изработя един наистина майсторски код за достъп, вместо да сглобявам нещата в движение.
— Ще кажа, че грешката си е твоя.
— Това пък защо? — попита Грин.
— Доусън беше толкова заинтересуван от нашата демонстрация, че беше готов да се бие със зъби и нокти и да ни осигури средствата за цялостно провеждане на опита.
— А това беше крайната цел, така ли?
— Да, но тогава ти реши, че можем да се оправим и с това, което се крие в съществуващите сонарни детектори…
— Казах, че това е теоретически възможно, нищо повече.
Читать дальше