Карин Слотър: Красиви момичета

Разнесе се свистене, когато острието проряза въздуха. Клеър очакваше да чуе много повече звуци: мляскащ звук, когато изкривеният като кука връх прободе кожата на Пол. Скърцащ звук, когато назъбеният ръб среже ребрата му. Стържещ звук, когато острието отдели сухожилия и хрущяли.

Пол сложи ръце на стомаха си. Седефената дръжка на ножа стърчеше между пръстите му. Той залитна към стената, устата му беше отворена, а очите му се бяха разширили почти комично. Носеше тъмносиния си костюм на „Том Форд“, който му беше тесен в раменете. Клеър имаше намерение да отпусне малко шева, но вече бе прекалено късно, защото сакото беше пропито с кръв.

Пол погледна към ръцете си. Острието бе потънало чак до дръжката, точно между пъпа и сърцето. Синята му риза се напои с кръв. Изглеждаше шокиран. Двамата бяха шокирани. Планираха да си устроят ранна вечеря, за да отпразнуват успешното избавление на Клеър от наказателноправната система, а не да кървят до смърт в студена, влажна уличка.

Тя долови стъпки. Змията бягаше. Пръстените и бижутата им дрънкаха в джоба му.

— Помощ — опита се да извика Клеър, ала думите ѝ излязоха като шепот, бяха толкова тихи, че едва успя да чуе гласа си. — Ппомощ — запелтечи. Кой ли можеше да им помогне? Пол бе този, който винаги осигуряваше помощта. Пол се грижеше за всичко.

Досега.

Съпругът ѝ се плъзна по тухлената стена и падна тежко на земята. Клеър коленичи до него. Ръцете ѝ се движеха трескаво, но не знаеше къде да го докосне. Обичаше го вече осемнайсет години. Осемнайсет години споделяше леглото му. Полагаше длан на челото му, за да проверява дали има температура, попиваше лицето му, когато беше болен, целуваше устните, бузите, клепачите му, дори веднъж го зашлеви от яд, а сега нямаше представа къде да го докосне.

— Клеър.

Гласът на Пол. Познаваше гласа му. Тя се приближи. Уви ръце и крака около него. Придърпа го до гърдите си. Притисна устните си от едната страна на главата му. Усети как топлината напуска тялото му.

— Пол, моля те. Оправи се. Трябва да се оправиш.

— Добре съм — отвърна съпругът ѝ и като че ли наистина беше така за момент. Започна да трепери от краката нагоре и само след миг вече се тресеше целият. Зъбите му тракаха. Клепачите му потрепваха.

— Обичам те — каза Пол.

— Моля те — прошепна Клеър и зарови лице във врата му. Помириса афтършейва му. Усети малко брада, която бе пропуснал със самобръсначката си тази сутрин. Където и да го докоснеше, кожата му беше много, много студена. — Моля те, не ме оставяй, Пол. Моля те.

— Няма — обеща ѝ той.

Но въпреки това я напусна.

Лидия Делгадо се загледа в морето от мажоретки в салона и изрече мълчалива благодарствена молитва, че дъщеря ѝ не беше една от тях. Не че имаше нещо против мажоретките. Все пак беше на четиресет и една. Дните, когато ги мразеше, отдавна бяха минали. Сега мразеше майките им.

— Лидия Делгадо! — Минди Паркър винаги поздравяваше, като използваше първото име и фамилията и победоносно натъртваше в края, сякаш казваше: „Вижте ме колко съм умна, знам целите имена на всички ви!“.

— Минди Паркър — отвърна Лидия с няколко октави по-ниско. Не можеше да се промени. Винаги беше контра.

— Първият мач за сезона! Мисля, че момичетата ни наистина имат шанс тази година!

— Абсолютно — съгласи се Лидия, макар на всички да им беше ясно, че щеше да е касапница.

— Както и да е. — Минди изнесе напред левия си крак, вдигна ръце над главата, след което се наведе към пръстите на краката си. — Трябва да получа разрешението за Дий подписано.

Лидия се възпря точно преди да попита какво разрешение.

— Ще ти го донеса утре.

— Фантастично! — Минди изпусна огромно количество въздух, докато се изправяше. С нейните свити устни и обратна захапка, приличаше на разгневен френски булдог. — Не искаме Дий да се чувства пренебрегната. Гордеем се изключително много с нашите стипендианти.

— Благодаря ти, Минди. — Лидия лепна изкуствена усмивка на лицето си. — Жалко е, че се налага да е умна, за да влезе в „Уестърли“, вместо да има много пари.

Минди лепна собствена изкуствена усмивка на своето.

— Добре, сладка моя. Ще чакам разрешението утре сутринта. — Тя стисна рамото на Лидия и подскочи към пейките, където се намираха другите майки. Или Майките, както ги наричаше в себе си, защото наистина се опитваше да не използва думата „кучки“.

Лидия обходи с очи баскетболния терен, търсеше дъщеря си. В миг я обзе паника, която едва не накара сърцето ѝ да спре, но после забеляза Дий в един ъгъл. Говореха си с Бела Уилсън, най-добрата ѝ приятелка, и си подаваха баскетболна топка.