Карин Слотър - Красиви момичета

— Клеър — повтори съпругът ѝ, — извади си портмонето.

Тя пусна ключовете в дамската си чанта. Измъкна портмонето и го подаде на мъжа.

Той го прибра в джоба си, след което отново протегна ръка.

— Телефона.

Клеър бръкна за айфона си. Всичките ѝ контакти бяха в него. Снимките от ваканциите през последните няколко години. Свети Мартин. Лондон. Париж. Мюнхен.

— Пръстена също. — Мъжът огледа уличката. Клеър стори същото. Нямаше никой. Даже страничните улици бяха празни. Гърбът ѝ все още бе прилепен до стената. Главният път беше на една ръка разстояние. По него минаваха хора. Много хора.

Мъжът прочете мислите ѝ.

— Не ставай глупава. Сваляй пръстена.

Клеър свали венчалната си халка. Нямаше нищо против да я изгуби. Имаше застраховка. Дори не беше оригиналната. Бяха я купили преди години, когато Пол най-накрая завърши стажа си и си взе изпита.

— Обеците — нареди мъжът. — Хайде, кучко, размърдай се.

Клеър посегна към тях. Ръцете ѝ трепереха. Не помнеше, че си е сложила диамантените тази сутрин, но сега можеше да се види как стои пред кутията си с бижута.

Нима по този начин ти минава животът пред очите в подобни моменти — като блуждаещи откъслечни спомени?

— Побързай. — Мъжът размаха свободната си ръка, за да я накара да действа по-живо.

Клеър се мъчеше със закопчалките на диамантените си обеци. Треперенето не ѝ помагаше, чувстваше пръстите си дебели и безполезни. Спомените я пренесоха в „Тифани“, когато ги избираше. Поводът бе трийсет и вторият ѝ рожден ден. Пол я дари с поглед, казващ сякаш „можеш ли да повярваш?“, докато продавачката ги водеше към специалния салон, където се осъществяваха скъпите продажби.

Клеър пусна обеците в отворената длан на мъжа. Цялата се тресеше. Сърцето ѝ биеше като барабан.

— Това е всичко. — Пол се обърна. Гърбът му беше опрян в съпругата му. Прикриваше я. Предпазваше я. Ръцете му все още бяха вдигнати. — Нямаме нищо друго.

Клеър можеше да види мъжа иззад рамото на Пол. Той не държеше пистолет. Държеше нож. Дълъг, остър нож с назъбен ръб и кука на върха, какъвто би използвал ловец, за да изкорми някое животно.

— Нямаме нищо друго — повтори Пол. — Просто си върви.

Мъжът не си тръгна. Гледаше към Клеър като към нещо много по-ценно за крадене от обеците ѝ за трийсет и шест хиляди долара. Устните му се изкривиха в усмивка. Един от предните му зъби беше златен. Едва сега тя осъзна, че татуираната гърмяща змия също е с такъв зъб.

Стана ѝ ясно, че това не е обикновен обир.

Както и на Пол.

— Имам пари — каза той.

— Без майтапи. — Змията го блъсна с юмрук в гърдите. Клеър усети удара в собствените си гърди, плешките на съпруга ѝ се забиха в ключицата ѝ. Главата му се вряза в лицето ѝ, а нейната се тресна в тухлената стена.

За момент ѝ се зави свят. Пред очите ѝ се появиха звезди. Усети кръв в устата си. Премига. Погледна надолу. Съпругът ѝ се беше свил на земята.

— Пол… — Тя понечи да му помогне, но скалпът ѝ припари от гореща болка. Крадецът я беше хванал за косата. Затътри я по уличката. Клеър се спъна. Коляното ѝ се ожули в тротоара. Мъжът продължи да върви, почти тичаше. Наложи ѝ се да се сгъне в талията, за да облекчи част от болката. Едното от токчетата на обувките ѝ се счупи. Опита се да погледне назад. Пол стискаше ръката си, все едно получаваше сърдечен удар.

— Не — прошепна Клеър и в същия момент се запита защо не изкрещи. — Не, не, не.

Мъжът продължаваше да я тегли. Тя хриптеше. Дробовете ѝ се бяха напълнили с пясък. Крадецът я влачеше към страничната улица. На нея имаше черен ван, който не беше забелязала по-рано. Клеър заби ноктите си в китката му. Той дръпна рязко главата ѝ. Тя се спъна. Онзи я дръпна отново. Болката беше изключителна, но не можеше да се сравни с ужаса ѝ. Искаше ѝ се да изпищи. Имаше нужда да изпищи. За съжаление, гърлото ѝ бе запушено от онова, дето ѝ предстоеше. Змията щеше да я отведе някъде другаде с вана си. Някъде на спокойствие. На ужасно място, от което вероятно никога вече нямаше да си тръгне.

— Не… — замоли го Клеър. — Моля те… недей… недей…

Похитителят я пусна, ала не защото го бе помолила. Завъртя се с насочен напред нож. Пол се беше изправил. Бягаше срещу тях. Издаде гърлен звук и се хвърли към крадеца.

Всичко се случи много бързо. Прекалено бързо. Нямаше повторения, на които Клеър да проследи всяка милисекунда от нападението на съпруга си.

Пол Скот можеше да надбяга мъжа без никакъв проблем или да реши уравнение, преди онзи да е успял да подостри молива си, но противникът му знаеше нещо, което той не беше учил в университета: как да се бие с нож.