Карин Слотър - Красиви момичета

— Сигурна ли си, че не мога да ти предложа нещо по-твърдо? — Барманът държеше бутилка „Столичная“, но беше ясно какво всъщност има предвид.

Клеър се насили да се засмее отново. Много добре познаваше този тип мъже. Високи, мургави и красиви, със светнали очи и уста, от която като че ли капе мед. Ако беше на дванайсет, щеше да изпише името му по цялата си тетрадка по математика. На шестнайсет щеше да му позволи да сложи ръката си на пуловера ѝ. На двайсет щеше да му позволи да я сложи където пожелае. Сега, на трийсет и осем, просто искаше да го разкара.

— Не, благодаря ти — отвърна тя. — Пробационният ми инспектор ме посъветва да не пия, когато съм навън.

Мъжът я дари с усмивка, която да ѝ покаже, че не е схванал шегата.

— Лошо момиче. Харесва ми.

— Трябваше да ме видиш с монитора на глезена ми. — Клеър му намигна. — Черното е новото оранжево 1 1 Заигравка с нашумелия американски сериал „Оранжевото е новото черно“. — Б.пр. .

Вратата на ресторанта се отвори. Този път беше Пол. Клеър изпита облекчение, щом съпругът ѝ се насочи към нея.

— Закъсня — каза му тя.

Той я целуна по бузата.

— Съжалявам. Нямам извинение. Трябваше да се обадя. Или да ти пратя съобщение.

— Да, трябваше да го направиш.

— Гленфидич: малцово, чисто.

Клеър наблюдаваше как младият мъж налива уискито на Пол с невиждан до този момент професионализъм. Венчалната ѝ халка, любезните ѝ намеци и явната ѝ незаинтересованост бяха незначителни препятствия в сравнение с голямото „не“, каквото представляваше целувката на друг мъж.

— Сър. — Барманът постави питието пред Пол, след което се отправи към далечния край на бара.

Клеър снижи глас:

— Предложи ми да ме закара до нас.

За първи път, откакто бе влязъл, Пол погледна мъжа.

— Да отида ли да го фрасна по носа?

— Да.

— Ще ме откараш ли в болницата, когато ми отвърне?

— Да.

Пол се усмихна, но само защото и тя се усмихваше.

— Какво е чувството да си развързана?

Клеър погледна надолу към голия си глезен и в първия момент очакваше да види натъртване или някаква следа на мястото, където се намираше масивната черна гривна. Бяха минали шест месеца от последния път, в който бе облякла пола на публично място, тъй като през това време, по нареждане на съда, носеше проследяващо устройство.

— Чувствам се свободна.

Пол остави сламката на салфетката до нейното безалкохолно.

— Постоянно те следят чрез телефона и джипиеса в колата ти.

— Не могат да ме изпращат в затвора всеки път, когато оставя телефона си или изляза от колата.

Пол заряза темата, която според Клеър беше доста добра.

— Вечерният час?

— Отменен е. Стига да стоя далеч от неприятности през следващата година, досието ми ще бъде изчистено и все едно нищо не се е случвало.

— Магия.

— По-скоро много скъп адвокат.

Съпругът ѝ се ухили.

— По-евтино ни излезе от онази гривна на „Картие“, която си беше харесала.

— Не и ако добавиш обеците. — Не биваше да се шегуват с това, но алтернативата беше да говорят сериозно по темата. — Странно е. Знам, че мониторинговата гривна вече не е там, а все още я усещам.

— Теорията за откриване на сигнала 2 2 Теорията за откриване на сигнала отделя чувствителността от другите фактори, които играят роля при преценяването и вземането на решения. Според тази теория всеки стимул, колкото и слаб да е той, предизвиква ефект. — Б.пр. . — Пол отново си взе сламката. — Възприятията ти са свикнали с допира на монитора. Много често хората изпитват подобно нещо с телефоните си. Усещат ги да вибрират дори когато не го правят.

Ето какво получаваш, като се омъжиш за зубър.

Пол се обърна към телевизора.

— Мислиш ли, че ще я открият?

Клеър не отговори. Погледна към питието в ръката на съпруга си. Така и не беше свикнала с вкуса на уискито, но след като ѝ заявиха, че не трябва да пие, ѝ идеше да се отдаде на едноседмичен запой.

Този следобед, в отчаяна нужда да каже нещо, тя обяви пред назначената ѝ от съда психиатърка, че съвсем не обича някой да ѝ нарежда какво да прави.

— Кой, по дяволите, обича? — беше отвърнала леко недоверчиво едрата жена. Клеър бе усетила как бузите ѝ се зачервяват, ала знаеше, че не бива да разкрива истинските си чувства, тъй като тъкмо поради това ѝ бяха натресли тази терапия. Нямаше да достави удоволствие на психиатърката си, като ѝ позволи да постигне напредък.

Освен това Клеър си бе направила някои заключения още в момента, в който белезниците щракнаха около китките ѝ.