Карин Слотър: Красиви момичета

— Идиотка — беше си измърморила под носа, докато полицайката я водеше към патрулката.

— Това ще влезе в доклада ми — бързо я бе уведомила жената.

В този ден всички бяха жени, полицайки с различни размери и форми, с дебели кожени колани около тънките си талии, на които висяха всякакви смъртоносни устройства. Клеър смяташе, че нещата щяха да се развият доста по-добре, ако поне един от присъстващите беше мъж, ала, за съжаление, такъв нямаше. Ето докъде я бе докарал феминизмът: беше се озовала заключена в спарена патрулна кола, а полата на тенис екипа ѝ се бе вдигнала нагоре по бедрата.

В затвора огромна жена с брадавица между рошавите вежди, която по външен вид напомняше на Клеър за миризлива буболечка, ѝ отне венчалната халка, часовника и връзките на обувките. От брадавицата не растяха косъмчета и на задържаната ѝ се прииска да попита полицайката защо си прави труда да я оскубва, след като не пипва веждите си, но нямаше тази възможност, понеже друга жена, висока и мършава като богомолка, я отведе в друго помещение.

Снемането на отпечатъците въобще не беше като по телевизията. Вместо в мастило Клеър трябваше да притисне пръстите си в мръсна стъклена повърхност, от която те да се запишат в компютър. Явно отпечатъците ѝ не бяха добре изразени, защото бяха необходими няколко опита, за да бъдат свалени.

— Хубаво, че не ограбих банка — подхвърли тя, след което добави едно „ха-ха“, да подчертае хумора си.

— Натиснете равномерно — нареди Богомолката, звукът приличаше на късането на крилата на муха.

Снимаха Клеър на бял фон, върху който беше разграфена линия в инчове. Зачуди се на глас защо не се налага да държи табелка с името и затворническия си номер.

— Ползваме шаблон на фотошоп — изрече отегчено Богомолката, което подсказваше, че въпросът не е нов за нея.

Това беше единствената снимка на Клеър, за която никой не ѝ беше казал да се усмихне.

Накрая трета полицайка — със своя патешки нос тази не се вписваше в досегашната тенденция — отведе задържаната до килията, където, изненадващо, тя не бе единствената в тенис екип.

— За какво си вътре? — попита другата тенисистка. Изглеждаше корава мадама, леко надрусана, която в момента на ареста явно си беше играла с различен тип топки.

— Убийство — отвърна така Клеър, защото вече бе решила, че няма да приема всичко това на сериозно.

— Хей. — Пол беше изпил уискито си и махаше на бармана да му сипе ново. — За какво си мислиш?

Съпругата му изпусна дълга въздишка.

— Мисля си, че вероятно денят ти е бил по-лош от моя, щом си поръчваш второ питие. — Пол не пиеше често. По това си приличаха с него. Никой от двамата не обичаше да губи контрол и затова затворът беше истински ад, ха-ха.

— Всичко наред ли е? — попита Клеър.

— Сега е наред. — Мъжът ѝ я погали по гърба. — Какво каза психиатърката?

Клеър изчака барманът да се върне в ъгъла си.

— Каза, че не показвам емоциите си.

— Въобще не ми мирише на теб.

Двамата се усмихнаха един на друг. Поредният стар спор, който вече нямаше нужда да водят.

— Не обичам да ме анализират — заяви Клеър и си представи психиатърката, която свиваше артистично рамене и казваше: „Кой, по дяволите, обича?“.

— Знаеш ли за какво си мислех днес? — Пол взе ръката ѝ. Дланта му беше груба. Целия уикенд бе работил в гаража. — Мислех си колко много те обичам.

— Странно е един съпруг да казва подобно нещо на съпругата си.

— Това е самата истина. — Пол притисна ръката ѝ до устните си. — Не мога да си представя какъв би бил животът ми без теб.

— Подреден — отвърна тя, защото съпругът ѝ беше този, който постоянно подреждаше захвърлените обувки и прибираше в коша за пране дрехите, които по чудодеен начин се бяха озовали до мивката в банята.

— Разбирам, че нещата са трудни точно сега. Особено с… — Пол наклони глава към телевизора, на който показваха нова снимка на изчезналото шестнайсетгодишно момиче.

Клеър погледна към екрана. Действително беше красиво. Атлетично и слабо, с тъмна, чуплива коса.

— Просто искам да знаеш, че винаги ще бъда тук за теб — прошепна Пол. — Независимо от обстоятелствата.

Клеър усети как гърлото ѝ се стяга. Понякога приемаше съпруга си за даденост. Луксът да си омъжена от толкова дълго време. Но нямаше никакви съмнения, че го обича. Нуждаеше се от него. Той беше котвата, която не ѝ позволяваше да отплава.

— Знаеш, че си единствената жена, дето някога съм обичал — додаде мъжът ѝ.

Клеър си спомни предшественичката си от колежа.