Карин Слотър - Красиви момичета

Печалният поглед ми помогна да разбера какво се бе случило в нещастния живот на това същество. Нямаше откъде да знам истината, но сърцето ми беше сигурно, че точно така е било: кучето не беше изоставено. То бе избягало или се бе откъснало от каишката си. Може би собствениците му бяха отишли до магазина или бяха отпътували на почивка и някак си — случайно забравена отворена порта, прескочена ограда или открехната врата, оставена от добронамерена детегледачка — животното се беше озовало на улицата, без никаква представа накъде да поеме, за да се прибере у дома.

Вероятно група хлапета, някое ужасно чудовище или комбинация от двете бяха открили това куче и от обичен домашен любимец то се бе превърнало в жертва.

Също като баща си и аз бях посветил живота си на грижата за животните, но за първи път направих връзка между ужасните неща, които хората причиняваха на тези беззащитни създания, и дори още по-ужасните злини, които нанасяха на другите човешки същества.

На едно място верига бе разкъсала кожата. Някъде личаха нараняванията от ритници и юмруци. Точно така изглеждаше човек, изгубил се в свят, който не го ценеше, не го обичаше, не желаеше той да се прибере у дома.

Майка ти беше права.

Подробностите ме сломиха.

Ресторантът в центъра на Атланта беше празен, с изключение на самотния бизнесмен в сепарето в ъгъла и бармана, който си мислеше, че владее до съвършенство изкуството на флирта. Подготовката за сервиране на вечеря бавно бе започнала да се усеща. В кухнята дрънчаха чинии и прибори за хранене. Шеф готвачът крещеше. Един сервитьор изсумтя насмешливо. Телевизорът над бара предлагаше тих, но постоянен поток от лоши новини.

Клеър Скот се опита да игнорира безспирната шумотевица, докато стоеше на бара и пиеше втората си сода. Пол закъсняваше с десет минути. Никога не се бе случвало. Обикновено подраняваше с десет минути. Това бе от нещата, за които постоянно го дразнеше, но то бе важно за нея.

— Още едно?

— Разбира се. — Клеър се усмихна любезно на бармана. Мъжът се мъчеше да я заговори от момента, в който влезе. Той бе млад и красив, което трябваше да я поласкае, ала вместо това я накара да се чувства стара — не че наистина беше стара, но забелязваше, че колкото повече наближава четирийсетте, толкова по-силно започваха да я дразнят онези, едва прехвърлили двайсетте. Постоянно я заставяха да се сеща за изречения с увертюра от типа на „когато бях на твоята възраст“.

— Трето питие. — Гласът на мъжа бе придобил подигравателен тон, докато пълнеше чашата ѝ със сода. — Не си поплюваш.

— Мислиш ли?

Барманът ѝ намигна.

— Само ми кажи, ако се нуждаеш някой да те закара до вас.

Клеър се засмя, защото ѝ беше по-лесно да направи това, отколкото да му каже да си среши косата и да се върне в колежа. Отново погледна телефона си, за да провери колко е часът. Пол закъсняваше с дванайсет минути. В главата ѝ изникнаха редица злополуки: бяха откраднали колата му, беше го ударил автобус, бе покосен от отломка от падащ самолет, бе отвлечен от някой откачалник.

Вратата на ресторанта се отвори, но не беше Пол, а някаква компания. Бяха облечени в стил „бизнес кежуъл“, най-вероятно служители от близките офис сгради, които искаха да пийнат по нещо, преди да се отправят към домовете си в мазетата на родителите си в покрайнините на града.

— Следиш ли този случай? — Барманът кимна към телевизора.

— Не — отвърна Клеър, макар в действителност да беше запозната с историята. Нямаше как да изключи телевизора, когато съобщаваха за изчезнала тийнейджърка. На шестнайсет години. Бяла. От средната класа. Много красива. Хората не изглеждаха така разгневени, ако някоя грозна жена изчезнеше.

— Трагедия — каза мъжът. — Толкова е красива.

Клеър отново погледна телефона си. Пол закъсняваше с тринайсет минути. Тъкмо днес. Все пак беше архитект, а не мозъчен хирург. Не можеше да изникне прекалено спешен случай, та да не успее да отдели две секунди, за да ѝ прати съобщение или да ѝ се обади.

Започна да върти венчалната халка около пръста си, нервен навик, за чието съществуване не подозираше, докато Пол не ѝ обърна внимание. Тогава спореха за нещо, което беше от изключителна важност за Клеър, ала вече не помнеше какво бе то, нито пък кога точно се бе случило. Миналата седмица? Миналия месец? Познаваше Пол от осемнайсет години и беше омъжена за него от почти толкова. Не бяха останали много теми, по които можеха да спорят с дълбока увереност.