Карин Слотър: Красиви момичета

— Слушайте, дами — казваше и плясваше с ръце; Майките бяха големи клакьорки. — Закуски! Подаръци! Балони! Покривки! Прибори!

— Ето те и теб, Лидия — провикна се Пенелопи и я извади от унеса ѝ. Движеше коленете и лактите си като бутала, докато вървеше покрай пейките, и накрая се пльосна до нея. — Вкуснотийка! — Посочи към празния пакет от чипс. — Ще ми се да можех да си хапвам от това!

— Обзалагам се, че мога да те накарам!

— О, Лидия, обожавам сухото ти чувство за хумор. — Пенелопи завъртя тяло към събеседничката си и я погледна право в очите като напрегната персийска котка. — Нямам представа как го постигаш. Ръководиш собствен бизнес. Справяш се с домакинската работа. Отгледала си чудесна дъщеря. — Пенелопи постави ръце на гърдите си. — Ти си моят герой.

Лидия усети, че е започнала да скърца със зъби.

— Дий е талантлива млада дама. — Гласът на Пенелопи падна с цяла октава. — Тя беше в едно училище с изчезналото момиче, нали?

— Не знам — излъга Лидия. Ана Килпатрик бе с една година по-малка от Дий. Посещаваха заедно часовете по физкултура, макар социалните им кръгове никога да не се пресичаха.

— Каква трагедия — каза Пенелопи.

— Ще я намерят. Минала е само седмица.

— Знаеш ли колко много неща могат да се случат за една седмица? — Сенаторската съпруга се насили да потрепери. — Не ми се мисли.

— Тогава не го мисли.

— Чудесен съвет — отвърна тя, едновременно с облекчение и снизхождение. — Къде е Рик? Имаме нужда от него. Той е нашето малко тестостероново присъствие.

— На паркинга е. — Лидия нямаше идея къде е Рик. Скараха се жестоко тази сутрин. Със сигурност приятелят ѝ не искаше да я вижда повече.

Не, не беше точно така. Рик щеше да дойде заради Дий. Въпреки че вероятно щеше да седне в другата част на салона заради Лидия.

— Давайте! Давайте! — разпищя се Пенелопи, нищо че момичетата все още загряваха. — Господи, досега не бях забелязала, но Дий много прилича на теб.

Лидия усети как се усмихва. Не за първи път някой посочваше приликата между тях. Дий имаше бледата ѝ кожа и виолетово-сините ѝ очи. Лицата им бяха с еднакъв овал. Усмихваха се по един и същи начин. Бяха естествени блондинки, нещо, с което другите блондинки тук не можеха да се похвалят. Фигурата на Дий напомняше пясъчен часовник и подсказваше какво би ѝ се случило в живота, ако само мързелуваше и се тъпчеше с картофен чипс. На нейната възраст Лидия също бе толкова красива и толкова слаба. За съжаление, беше необходим адски много кокаин, за да я поддържа все така стройна.

— Виж сега. — Пенелопи плесна с длани по бедрата си и се обърна към събеседничката си. — Чудех се дали можеш да ми помогнеш.

— Дообре. — Лидия провлече думата, за да покаже безпокойството си. Точно така Пенелопи те засмукваше. Тя не те караше да направиш това или онова, казваше ти, че има нужда от твоята помощ.

— Става въпрос за Международния фестивал следващия месец.

— Международния фестивал? — повтори Лидия, все едно никога не беше чувала за продължаващото цяла седмица събитие за набиране на средства, по време на което най-белите мъже и жени от Северна Атланта се навъртаха наоколо в своите костюми „Долче & Габана“ и ядяха пирожки и шведски кюфтенца, направени от бавачките на децата им.

— Ще ти препратя всички имейли — подхвърли Пенелопи. — Чудех се дали не можеш да донесеш някои испански ястия. Арос негре. Тортиля де пататас. Кучифритос. — Изговаряше всяка дума с увереност в испанския си акцент, навярно прихванат от момчето, което ѝ почистваше басейна. — Съпругът ми и аз ядохме ескаливада , докато бяхме в Каталуня миналата година. Вкуснотия.

Лидия бе чакала четири години, за да каже:

— Не съм испанка.

— Наистина ли? — Пенелопи беше непоколебима. — Такос тогава. Буритос. Може би малко арос кон пойо или барбакоа ?

— Не съм и от Ме-хи-ко.

— О, ами виж, очевидно Рик не ти е съпруг, но си мислех, че тъй като фамилията ти е Делгадо, бащата на Дий…

— Пенелопи, Дий прилича ли ти на латиноамериканка?

Пискливият ѝ смях можеше да счупи кристал.

— Какво означава това? „Прилича ли ти на латиноамериканка?“ Толкова си забавна, Лидия.

Двете се смееха, ала по коренно различни причини.

— Господи. — Пенелопи внимателно избърса невидимите сълзи от очите си. — Разкажи ми, каква е историята?

— Историята?

— О, стига де! Винаги си толкова потайна относно бащата на Дий. И относно себе си. Почти не знаем нищо за теб. — Беше се навела прекалено близо. — Изплюй камъчето. Няма да кажа на никого.