Карин Слотър - Красиви момичета

Рик се бе облегнал назад. Ботушите му бяха опрени на предната пейка. Върху напуканата кафява кожа имаше маслени петна. По дънките му се забелязваха мазни кръгчета. Миришеше слабо на изгорели газове. Очите му бяха мили и добродушни. Обичаше дъщеря ѝ. Обичаше животни. Дори катерици. Бе прочел всички книги на Даниел Стийл, тъй като прекара доста време в клиника за отказване от наркотиците. Нямаше нищо против, че повечето дрехи на Лидия бяха целите в кучешки косми или че единственото ѝ оплакване от сексуалния им живот бе, че не може да го направи с бурка.

— Какво се иска от мен? — попита тя.

— Кажи ми какво се случва в тази твоя луда глава.

— Ще ти кажа, но после трябва да те убия.

Рик помисли за миг.

— Добре. Само не ми съсипвай лицето.

Лидия погледна към таблото с резултата. 10:0. Премига. 12:0.

— Аз просто… — Не знаеше как да каже онова, което трябваше да каже. — Просто цялата история се завръща отново при мен.

— Това ми звучи като цитат от кънтри песен. — Взря се в очите ѝ. — Ана Килпатрик.

Лидия прехапа устната си. Рик не задаваше въпрос. Той отговаряше. Не му бяха убягнали изрезките за изчезването на Ана Килпатрик, които тя пазеше, както и сълзите в очите ѝ, когато родителите на момичето се появяваха по новините.

— Чух, че полицията е намерила нова следа — каза Рик.

— Единственото, на което могат да се надяват, е да открият тялото.

— Може все още да е жива.

— Оптимизмът е парче стъкло, забито в сърцето ти.

— Това от друга песен ли е?

— От баща ми е.

Рик ѝ се усмихна. Обожаваше начина, по който се набръчкваше кожата около очите му.

— Захарче, знам, че ти казах да не следиш новините, но мисля, че трябва да научиш нещо.

Приятелят ѝ не се усмихваше вече. Лидия усети как сърцето ѝ подскочи.

— Мъртва ли е? — Сложи ръка на гърлото си. — Намерили ли са Ана?

— Не, щях да ти кажа направо, ако беше така. Знаеш го.

Да, знаеше, ала сърцето ѝ не спираше да подскача.

— Видях го в криминалната хроника тази сутрин. — Рик не изгаряше от желание да сподели с нея, ала въпреки това продължи: — Случило се е преди три дни. Пол Скот, архитект, женен за Клеър Скот. Били са в центъра. Ограбили са ги. Пол се озовал от погрешната страна на ножа. Умрял, преди да го откарат в болницата. Погребението е утре.

Майките избухнаха в нова поредица от възгласи и аплодисменти. Някак си Дий бе успяла да вземе пак топката. Лидия наблюдаваше как дъщеря ѝ спринтира по игрището. Разлати длани ѝ я отне. Дий не се отказа. Хукна след момичето. Беше безстрашна. Беше безстрашна във всяко едно отношение в живота си. Защо да не бъде? Никой не я бе повалял. Животът не бе имал шанс да я нарани. Не бе губила никого. Не познаваше болката да ти отнемат някого.

— Ще кажеш ли нещо? — попита Рик.

Лидия имаше много неща за казване, но не искаше приятелят ѝ да вижда тази страна от характера ѝ, тази гневна, брутална страна, която упойваше с кокаин, а когато кокаинът ѝ идваше в повече — с храна.

— Лиди?

Тя поклати глава. Сълзите ѝ потекоха.

— Надявам се да е страдал.

Днес е рожденият ти ден, четвъртият рожден ден без теб. Както обикновено, отделих известно време, за да прегледам семейните ни снимки и да се оставя спомените да ме залеят. Позволявам си това удоволствие само веднъж годишно, тъй като именно подобно дребно подаяние от безценни спомени ми помага да преживея безбройните, безкрайни дни без теб.

Любимата ми снимка е от първия ти рожден ден. Майка ти и аз бяхме много по-развълнувани от самата теб, макар ти принципно да беше щастливо бебе. За теб този рожден ден бе просто поредният ден. Нямаше нищо по-различно освен тортата, която мигновено съсипа с юмручетата си. В списъка на гостите присъствахме само ние двамата. Майка ти каза, че е глупаво да отбелязваме публично събитието, защото, така или иначе, няма да го запомниш. Съгласих се охотно, понеже бях егоист и се чувствах най-щастлив, когато имах своите момичета единствено за себе си.

Отпусках си точно определено време, през което оставях спомените да идват и да си отиват. Два часа. Не повече. Не по-малко. Изтечаха ли, внимателно прибирах снимките обратно в кутията, затварях капака и ги качвах на рафта за следващата година.

После, както винаги, тръгвах към кабинета на шерифа. Той спря да отговаря на обажданията ми преди доста време. Можех да видя ужаса в очите му, щом ме зърнеше през стъклената преграда.

Аз съм неговият кошмар. Аз съм неговият провал. Аз съм неговият жалък трън в задника, който няма да приеме, че дъщеря му просто си е тръгнала.