Карин Слотър - Красиви момичета

Лидия беше сигурна, че майката на Ана Килпатрик съжаляваше, че не бе научила дъщеря си как да сменя спукана гума. Колата на момичето бе намерена на паркинга на мола с пирон в предната гума. Не беше голямо прозрение да ти хрумне, че човекът, забил пирона, е същият, дето я е похитил.

Треньор Хенли изсвири два пъти, за да накара състезателките да се размърдат. Женският отбор на „Уестърли“ се събра и образува полукръг. Майките започнаха да тропат с крака по пейките в опит да привлекат интереса към един мач, който щеше да представлява същата драма като съхненето на блажна боя. Противниковият тим дори не си бе направил труда да загрее. Най-ниската им баскетболистка беше над метър и осемдесет, а дланите ѝ бяха като разлати чинии.

Вратите на салона се отвориха. Рик влезе и заоглежда тълпата. Забеляза я. Взря се в празните места отсреща. Лидия задържа дъха си, докато приятелят ѝ обмисляше вариантите. Въздъхна, когато той тръгна към нея. Рик бавно изкачи редовете. Хората, които си изкарваха прехраната с труд, не спринтираха покрай пейките.

Седна до Лидия и изпъшка.

— Здрасти — каза му тя.

Рик вдигна празната опаковка от чипс, наклони глава назад и изсипа трохите в устата си. Повечето от тях отидоха на ризата и яката му.

Лидия се засмя, защото е трудно да мразиш някой, който се смее.

Той я погледна предпазливо. Познаваше добре тактиките ѝ.

Рик Бътлър не приличаше на никой от бащите на питомците на „Уестърли“. За разлика от тях, той работеше с ръцете си. Беше механик на бензиностанция, където все още пълнеше резервоарите на някои от по-старите си клиенти. Мускулите на ръцете и гърдите му бяха от вдигане на гуми върху джантите. Конската опашка на гърба му съществуваше благодарение на игнорирането на двете жени в живота му, които отчаяно желаеха да я разкара. Оприличаваше се на наемник или хипи, в зависимост от настроението си. Лидия Делгадо го обичаше и в двете му превъплъщения, което беше най-голямата изненада в живота ѝ.

Рик ѝ подаде празния пакет. В брадата му имаше трохи от чипса.

— Готин мустак.

Тя докосна разранената си горна устна.

— Все още ли сме в обтегнати отношения?

— Все още ли се цупиш?

— Инстинктът ми крещи „да“ — призна си Лидия, — но мразя, когато се караме. Чувствам се отвратително.

Прозвуча сигналът за започване на мача и двамата се стреснаха. Искрено се молеха унижението да не бъде особено продължително. По чудодеен начин отборът на „Уестърли“ хвана първата топка. По още по-чудодеен начин Дий дриблираше с нея.

— Давай, Делгадо! — провикна се Рик.

Дий явно забеляза надвисващите сенки на три грамади зад себе си. Нямаше на кого да подаде. На сляпо метна топката към коша само за да я съзре как отскача от таблото и пада при празните пейки отсреща.

Лидия почувства допира на кутрето на Рик, което погали нейното.

— Как стана толкова невероятна? — попита той.

— От зърнените закуски. — Едва успя да произнесе думите. Сърцето ѝ се сгряваше, когато виждаше колко много Рик обича дъщеря ѝ. В тези мигове можеше да преглътне конската опашка. — Съжалявам, че съм такава кучка напоследък. — Веднага се поправи: — Исках да кажа, през последното десетилетие.

— Сигурен съм, че и по-рано си се държала така.

— Тогава бях много по-забавна.

Той повдигна едната си вежда. Бяха се запознали преди тринайсет години на сеанс за преодоляване на зависимостите. Нито един от двамата не беше особено забавен по онова време.

— Бях по-слаба — подметна тя.

— Да, това е много важно. — Рик не отлепяше очи от играта. — Какво ти става, захарче? Напоследък всеки път, когато си отворя устата, надигаш вой като попарено куче.

— Не се ли радваш, че не живеем заедно?

— Пак ли ще се караме за това?

Лидия едва не подхвана темата. Думите „Но защо трябва да живеем заедно, щом живеем врата до врата?“ бяха на върха на езика ѝ.

Усилието ѝ не остана незабелязано.

— Хубаво е да видя, че можеш да си държиш устата затворена, стига наистина да го искаш. — Рик изсвири, когато Дий се опита да вкара за трите точки. Не уцели, но въпреки това той вдигна палци към нея в мига, в който тя го погледна.

Лидия се изкушаваше да му каже, че на Дий нямаше да ѝ дреме въобще за неговото одобрение, ако живееха заедно, ала реши да си запази този коз за следващия път, когато щяха да си крещят един на друг.

Рик въздъхна, противниковият отбор бе отнел топката.

— О, боже, почва се.

Момичето с длани като разлати чинии блокираше Дий. Даже не си бе направила труда да ги вдигне високо.