Джефри Дивър: Картбланш

Ирландеца не направи онова, което абсолютно задължително трябваше да се случи.

Той не потегли по шосето.

Мерцедесът зави от алеята за коли, излезе от паркинга и тръгна по моравата край ресторанта, от другата страна на висок жив плет, невидим за персонала и посетителите. Отправи се към буренясала нива на изток.

— Говно йедно! — кресна младият агент. — Какви ги върши?

Тримата слязоха от патрулната, за да виждат по-добре. Възрастният сърбин извади пистолета си и понечи да хукне след мерцедеса, но Бонд му направи знак да спре.

— Не! Почакай!

— Той ще избяга. Знае за нас.

Ирландеца обаче не караше така, сякаш го преследваха, а се движеше бавно. Мерцедесът се носеше напред като лодка по леко утринно вълнение. Освен това нямаше къде да избяга. Беше обграден от скалите, издигащи се над Дунав, насипа на железопътните релси и гората на ниската планина Фрушка Гора.

Колата се приближи до релсите на стотина метра от мястото, където стояха Бонд и сръбските агенти. Намали, обърна и спря. Предният капак беше насочен към ресторанта. Беше близо до работната барака на железниците и стрелката, където от главната линия се отделяше втори релсов път. Двамата мъже слязоха и Ирландеца извади нещо от багажника.

Целта на врага диктува реакцията ти. Бонд си припомни друга максима от лекциите в центъра за специално обучение във Форт Монктън в Госпърт. Трябва да разбереш какви са намеренията му.

Но каква беше целта на Ирландеца?

Бонд доближи монокъла до очите си, превключи на нощно виждане и нагласи фокуса. Партньорът на Ирландеца отвори табло, монтирано на семафора до стрелката, и започна да човърка частите вътре. Бонд забеляза, че вторият релсов път, който се отклоняваше надясно, беше ръждясал и неизползван и свършваше пред бариера на върха на хълма.

Очевидно ставаше дума за саботаж. Ирландеца и партньорът му щяха да дерайлират влака, като го изместеха в глуха линия. Вагоните щяха да се прекатурят надолу по склона и да паднат в реката, която се вливаше в Дунав.

Бонд насочи монокъла към дизеловия локомотив и вагоните зад него и съзря отговора. Първите два вагона съдържаха само метални отпадъци, но зад тях имаше покрита с платнище платформа, на която пишеше „Опасност!“ и беше нарисуван ромб за опасни материали, универсалният предупредителен знак, информиращ спасителите по време на евентуална авария за рисковете от товара. Тревожното беше, че този ромб имаше високи стойности за всичките три категории — здраве, нестабилност и запалимост. Най-отдолу означаваше, че веществото реагира опасно с вода. Вагонът пренасяше нещо от най-смъртоносната категория, с изключение на ядрени материали.

Влакът беше на четиристотин метра от стрелката и набираше скорост, за да премине възвишението към моста.

Целта на врага диктува реакцията ти…

Бонд нямаше представа каква е връзката между саботажа и Инцидент 20, ако изобщо имаше такава, но непосредствената цел на противника беше ясна. Както и реакцията, която той инстинктивно формулира.

— Ако се опитат да тръгнат, препречете пътя им и аз ще ги поема. И без смъртоносна сила — нареди Бонд на помощниците си.

Той скочи зад волана на джетата и насочи колата към нивите, откъдето беше наблюдавал ресторанта. Освободи съединителя и настъпи педала на газта. Лекият автомобил се стрелна напред. Двигателят и скоростната кутия изстенаха от грубото отношение, докато колата мачкаше ниските шубраци, нарцисите и малиновите храсти, които растяха навсякъде в Сърбия. Разбягаха се кучета и проблеснаха светлините на околните селца. Жителите в градините си гневно размахаха ръце в знак на протест.

Бонд не им обърна внимание и се съсредоточи да поддържа скоростта, докато караше към целта си, воден само от слабото осветление — непълната луна на небето и фара на обречения влак, много по-ярък и кръгъл от небесната лампа.

Неизбежната смърт му тежеше.

Ниъл Дън клечеше сред бурените на десетина метра от железопътната стрелка. Той присви очи, втренчи се в помръкващата светлина на ранната вечер в кабинката на машиниста в приближаващия се товарен влак на сръбските железници и си помисли: Трагедия.

Смъртта обикновено беше разхищение, а Дън мразеше разхищенията. За него това граничеше с грях. Дизелови локомотиви, хидравлични помпи, подвижни мостове, електрически мотори, компютри, монтажни линии — всички машини бяха предназначени да изпълняват задачите си с възможно минимална загуба.