Джефри Дивър - Картбланш

— Изненадана съм, че прие поканата ми за вечеря. Между другото, аз черпя.

— Не е необходимо.

— Не знам какво означава това — намръщи се Джордан.

Бонд реши, че и той не знае.

— Тогава благодаря.

— Не бях сигурна дали да те поканя. Колебах се известно време. Не съм човек, който се колебае. Обикновено взимам решения много бързо. Мисля, че ти го казах. — Тя отмести поглед встрани. — Съжалявам, че срещата ти във винарския район не се състоя.

— Като се има предвид всичко, предпочитам да съм тук с теб, отколкото във Франшоек.

— И аз мисля така. Трудна жена съм, но не съм масов убиец. Ала ти не трябваше да флиртуваш с мен — заплашително добави тя. — Не отричай! Много добре си спомням погледа ти на летището в деня, когато пристигна.

— Флиртувам много по-малко, отколкото си мислиш.

— Психолозите имат термин за това. Нарича се проектиране. Ти проектираш чувствата си върху мен.

— Забележката ти е флиртуване!

Бонд се засмя и направи знак на сомелиера. Посочи бутилката южноафриканско вино, което му беше поръчал да донесе, когато дамата му пристигне. Сервитьорът го отвори.

Бонд опита виното и кимна одобрително.

— Ще ти хареса — каза той на Джордан. — „Греъм Бек Кюве Клайв“. Шардоне и пино ноар. От 2003 година, от Робъртсън, Уестърн Кейп.

Джордан се засмя. Рядко го правеше.

— Преподавах ти лекции за Южна Африка, но и ти, изглежда, знаеш някои неща.

— Виното е хубаво като в Реймс.

— Къде е това?

— Във Франция, където правят шампанското. На изток от Париж. Красиво място. Ще ти хареса.

Сигурна съм, че е красиво, но очевидно няма смисъл да ходя там, след като нашето вино е хубаво като тяхното.

— Логиката ѝ беше неоспорима. Двамата наклониха чаши един към друг.

— Кhotso — каза тя. — Мир. Кhotso.

Те отпиха и помълчаха няколко минути. Бонд се чувстваше изненадващо удобно в компанията на тази „трудна жена“.

Джордан остави чашата си.

— Може ли да те питам нещо?

— Моля — отвърна той.

— Когато Грегъри Лам и аз бяхме в караваната пред „Шестият апостол“ и записвахме разговора ти с Фелисити Уилинг, ти ѝ каза, че си се надявал, че между вас може да излезе нещо. Вярно ли е това?

— Да.

— Тогава съжалявам. И аз нямах късмет в личните си взаимоотношения. Знам какво е, когато сърцето ти се обърне срещу теб. Но ние сме издръжливи същества.

— Така е. Напук на всичко.

Тя отмести очи от него и се вгледа в пристанището.

— Моят куршум уби Ниъл Дън — заяви Бонд.

Джордан се стресна.

— Откъде знаеше, че аз… — Гласът ѝ заглъхна.

— За пръв път ли стреляш по човек?

— Да. Но как можеш да бъдеш сигурен, че куршумът е бил твоят?

— Реших, че от това разстояние е най-добре векторът на мишената да бъде главата. Дън имаше една рана в челото и друга в торса. Изстрелът в главата беше моят и беше фатален. Раната в тялото беше нанесена от теб, но беше повърхностна.

— Убеден ли си, че ти го застреля в главата?

— Да.

— Защо?

— В този сценарий за стрелба не бих пропуснал.

Джордан замълча за миг и после каза:

— Предполагам, че трябва да ти повярвам. Всеки, който употребява изрази като „векторът на мишената“ и „сценарий за стрелба“, сигурно знае къде е попаднал куршумът му.

Бонд си помисли, че в началото, когато се запознаха, тя би казала това с присмех — намек за склонния му към насилие и крещящо незачитане на закона характер, но сега просто отбеляза факт.

Двамата бъбриха известно време за нейното семейство и за неговия живот в Лондон и пътуванията му.

Нощта вече беше обвила града, приятна есенна вечер, типична за тази част на южното полукълбо, и панорамата заискри от неподвижните светлини на сушата и движещите се светлини на плавателните съдове. Звездите също заблестяха, с изключение на черните бездни наблизо там, където кралят и принцът на скалните образования в Кейптаун блокираха небето — планината Тейбъл Маунтин и Лъвската глава.

До тях достигна жаловитият баритонов вой на корабна сирена от пристанището.

Бонд се запита дали източникът е някой от корабите, доставящи храна.

Или вероятно беше на туристическото корабче, което връщаше посетители от затвора на близкия остров Робен, където хора като Нелсън Мандела, Кгалема Мотланте и Джейкъб Зума — всичките впоследствие станали президенти на Южна Африка — бяха лежали дълги, тежки години по време на апартейда.

Или може би сирената беше на пътнически кораб, който се готвеше да замине за други пристанища и призоваваше уморени пътници, понесли чанти с увита в прозрачно фолио пастърма билтонг , вино пинотаж и кърпи за бърсане на съдове в черно, зелено и жълто — цветовете на Африканския национален конгрес — заедно с туристическите си преживявания в тази сложна страна.