Джефри Дивър - Картбланш

— Има и още нещо, Джеймс. Ти каза „смъртта му“.

— Какво?

— Ти каза „му“ за агента от контраразузнаването на МИ6, който е бил убит през 1990 година. Сигнал в архивите намеква, че агентът е бил жена.

Боже мой — помисли си Бонд. Майка му — шпионин? Моник Делакроа Бонд? Невъзможно. Но тя беше фотожурналист на свободна практика, което често се използва като неофициално прикритие за агенти. И беше много по-голяма авантюристка от баща му. Моник беше насърчила съпруга си да се занимава с планинско катерене и ски. Джеймс си спомни учтивите ѝ, но твърди откази да го вземе да я придружава на фотографските ѝ задачи.

Една майка, разбира се, никога не би изложила на опасност детето си, каквото и да препоръчва изкуството на занаята.

Бонд не знаеше какви са били изискванията за вербуване по онова време, но фактът, че Моник е родена в Швейцария, вероятно не е бил пречка да я наемат да работи.

Естествено, трябваше да направи още проучвания, за да затвърди подозрението си. И ако беше истина, щеше да намери онзи, който бе издал заповедта за убийството ѝ, и извършителя. Ала това беше лично негова мисия.

— Благодаря, Фили. Мисля, че това е всичко, което ми трябваше. Златна си. Заслужаваш Ордена на Британската империя.

— Ваучер за подарък от „Селфридж“ ще свърши работа… Ще се заредя, когато в отдела за храни има седмица на индийската кухня.

Аха, отново общият им интерес към храната.

— В такъв случай, предлагам нещо още по-добро. Ще те заведа в един ресторант за ястия с къри на Брик Лейн, най-хубавия в Лондон. Още не са получили пълен лиценз, но може да внесем бутилка „Бордо“ от онези, за които ти спомена. Следващата събота става ли?

Тя не отговори веднага и Бонд предположи, че проверява календара.

— Да, Джеймс, ще бъде чудесно.

Той си я представи отново — буйните червени коси, искрящите ѝ златистозелени очи и шумоленето, докато кръстосваше крака.

— И ти ще трябва да си доведеш приятелка — добави Фили.

Бърбънът преседна в гърлото му.

— Разбира се — отговори машинално.

— Ти и тя, Тим и аз. Много ще се забавляваме.

— Тим. Годеникът ти.

— Може би си чул, че преживяхме труден период, но той отказа страхотна работа, за да остане в Лондон.

— Добро момче. Вразумил се е.

— Едва ли вината е негова, защото с мен се живее трудно. Но решихме да видим дали ще излезе нещо. Отдавна сме заедно. Ще пробваме в събота. Ти и Тим можете да си говорите за коли и мотоциклети. Той знае много за тях. Повече от мен.

Тя говореше твърде бързо. Освен че беше умна, Офелия Мейдънстоун загряваше бързо и отлично съзнаваше какво се беше случило между тях в ресторанта в понеделник. Тя чувстваше реалната връзка, която имаха, и дори сега мислеше, че може да се случи нещо… ако миналото не се беше намесило.

Миналото — иронично си помисли Бонд. Страстта на Северан Хидт.

И неговото възмездие.

— Радвам се за теб, Фили — искрено каза той.

— Благодаря, ти, Джеймс.

В гласа ѝ прозвуча леко вълнение.

— Но няма да ти позволя да прекараш живота си, като буташ бебешки колички из Клапам. Ти си най-добрият офицер за свръзка, който сме имали, и ще настоявам да те използвам за всяка задача, която евентуално ми възложат.

— Ще бъда готова за теб, Джеймс, когато и където ме искаш.

Бонд си помисли, че при дадените обстоятелства изборът на думи вероятно не беше най-подходящият, и се усмихна.

— Трябва да затварям, Фили. Ще ти звънна идната седмица за анализа на Инцидент 20.

Поръча си още едно питие и щом то пристигна, изпи половината на един дъх и се втренчи в пристанището, въпреки че не виждаше много от зрелищната му красота. И разсейването му нямаше нищо общо е, съвсем малко с възобновения годеж на Офелия Мейдънстоун.

Не, мислите му се въртяха около по-важна тема.

Майка ми шпионин…

Боже мой.

Неочаквано някакъв глас прекъсна бурните му мисли.

— Закъснях. Съжалявам.

Бонд се обърна към Бхека Джордан, която седеше срещу него.

— Добре ли е угого ?

— О, да, но сестра ми ни накара да гледаме повторението на „Сгуди Снайси“.

Бонд повдигна вежда.

— Ситуационна комедия на зулуски отпреди няколко години. Смешна е.

Под отоплителното тяло на терасата беше топло и Джордан съблече морскосиньото си сако. Червената ѝ риза беше с къси ръкави и Бонд видя, че няма пудра на ръката. Белегът, причинен от бившите ѝ колеги, се виждаше ясно. Той се зачуди защо не го е скрила тази вечер.

Тя го погледна внимателно.