Джефри Дивър - Картбланш

Заедно…

Той се промъкна тихо до прозореца на странноприемницата „Шестият апостол“. Погледна вътре предпазливо и видя, че британският агент е застрелян и лежи на пода. Очите му бяха отворени и изцъклени в смъртта.

Фелисити седеше на пода близо до него. Ръцете ѝ бяха оковани в белезници зад гърба. Дишаше тежко.

Дън остана потресен, като видя колко лошо са се отнесли с любимата му. Ядоса се още повече. Този път гневът му не премина. После чу, че полицайката се обажда по предавателя и иска подкрепления. Беше в кухнята.

— Кога ще дойдат? — троснато попита тя.

Вероятно след известно време — помисли си Дън. Съучастниците му бяха преобърнали голям камион и го бяха запалили. Виктория Роуд беше блокирана.

Заобиколи зад хотела, мина през обраслия с бурени и пълен с боклуци паркинг и отиде до вратата на кухнята. Насочи пистолета и безшумно отвори вратата. Чу бъбренето по предавателя за някаква пожарна кола.

Добре — каза си той. Полицайката се беше съсредоточила върху разговора.

Пристъпи вътре и тръгна по тесния коридор към кухнята. Можеше да…

В кухнята нямаше никого. Предавателят беше на плота и от него се разнасяше глас, прекъсван от електронни смущения. Дън осъзна, че това са различни предавания от диспечера в централата на полицията, който съобщава за пожари, обири и оплаквания от шумни съседи.

Предавателят беше настроен на режим сканиране, а не комуникация.

Защо го беше направила?

Не можеше да е капан, за да го примамят да влезе. Джеймс нямаше как да знае, че Дън е напуснал снайперисткия си пост и е в хотела. Той се приближи до прозореца и се вгледа в скалата, по която бавно се катереше човек.

Изведнъж сърцето му спря да бие. Човекът не се катереше. Неясният силует беше на същото място като преди десетина минути. Освен това Дън осъзна, че преди малко може би не беше видял шпионина, а якето му, което бе закачено на скалата и се развяваше от вятъра.

Не, не…

— Хвърлѝ оръжието — каза глас със звучен британски акцент. — Не се обръщай или ще те застрелям.

Раменете на Дън се прегърбиха. Той продължи да гледа към хребета Дванайсетте апостоли. И после се изсмя.

— Логиката ми подсказа, че ще се покатериш до снайперисткия пост. Сигурен бях.

— А моята логика ми каза, че ще блъфираш и ще дойдеш тук — отвърна шпионинът. — Покатерих се само достатъчно на високо, за да оставя якето си, в случай че погледнеш.

Ирландеца се озърна през рамо. Полицайката стоеше до англичанина. И двамата бяха въоръжени. Дън видя студените му очи. Южноафриканката беше не по-малко непреклонна. През вратата Дън съзря Фелисити Уилинг, своя шеф, своята любов, която се мъчеше да надзърне в кухнята.

— Какво става там? — извика тя. — Отговорете ми!

Моят проектант…

— Няма да повтарям — грубо каза британският агент. — След пет секунди ще стрелям в ръцете ти.

Дън нямаше план за това. За пръв път неоспоримата логика на инженерството и научната механика му изневери. Неочаквано му стана забавно. Помисли си, че за пръв път ще вземе напълно безразсъдно решение, но това не означаваше, че няма да успее.

Безразсъдната вяра понякога успява.

Той отскочи встрани на дългите си крака, приклекна, завъртя се, вдигна пистолета си и го насочи към полицайката.

В тишината прозвучаха едновременно два пистолета. Гласовете им си приличаха, но имаха различна тоналност в съзвучието — нисък и висок.

Линейките и полицейските коли пристигаха. Хеликоптер на специалните части кръжеше над моторницата с наемниците, дошли да вземат Дън и Фелисити. Ярки прожектори сочеха надолу, както и дулата на две двайсетмилиметрови картечници. Един кратък откос над носа бе достатъчен, за да принуди пътниците да се предадат.

Полицейски автомобил без опознавателни знаци спря, изсвирвайки с гуми, сред облак от прах точно пред странноприемницата. Куолийн Нкози изскочи навън и кимна на Бонд. Към тях се присъединиха други полицаи. Бонд познаваше някои от акцията по-рано днес в завода на „Зелена инициатива“.

Бхека Джордан помогна на Фелисити Уилинг да стане.

— Мъртъв ли е Дън? — попита Фелисити.

Мъртъв беше. Бонд и Джордан бяха стреляли едновременно, преди дулото на беретата му да се издигне до заплашителна позиция. Той умря миг по-късно. Сините му очи бяха безжизнени в смъртта, както и в живота, въпреки че последният му поглед бе отправен към стаята, където седеше Фелисити, а не към двамата, които го застреляха.