Джефри Дивър - Картбланш

— А, Бонд — рече агентът на МИ6. Дишаше тежко и се потеше въпреки хладния есенен въздух. Лицето му беше изцапано с прах, а ръкавът на сакото му висеше скъсан.

— Улучили са те — кимна Бонд към раната, която, изглежда, беше огнестрелна.

— За щастие куршумът не нанесе поражения. Освен на любимия ми габардин.

Беше му провървяло. Два сантиметра по-наляво и куршумът щеше да раздроби рамото му.

— Какво стана с момчетата, след които тръгна? — попита Бонд. — Така и не ги видях.

— За съжаление се измъкнаха. Разделиха се. Разбрах, че се опитват да ме заобиколят и да ми излязат в гръб, но пак тръгнах след тях. Така получих раната. — Но те познаваха терена, за разлика от мен, по дяволите. Обаче и аз улучих единия.

— Проследи ли кървавата диря?

Дам примига.

— Да, но изчезна.

Бонд изгуби интерес към екскурзията на авантюриста в храстите и се дръпна настрана, за да се обади в Лондон. Тъкмо набираше номера, когато на няколко метра от него се чу поредица от силен пукот, които веднага разпозна като мощни куршуми, последвани от далечни гърмежи на пушка.

Бонд се завъртя, извади валтера и огледа двора, но не видя следи от стрелеца, а само жертвата му Бхека Джордан. Гърдите и лицето ѝ бяха облени в кръв. Тя падна по гръб и се претърколи в кален изкоп.

— Не! — извика Бонд. Първото му инстинктивно желание беше да ѝ се притече на помощ, но количеството кръв, кости и тъкани, което видя, му подсказа, че тя не е оцеляла от пагубните изстрели.

Не…

Той си помисли за угого, за огнения оранжев пламък в очите на Джордан, когато гонеха двамата пазачи в Елисейските полета, и леката ѝ усмивка.

Те имат няколко пистолета, а ние — само един. Не е честно. Трябва да им ги отнемем.

— Капитане! — изкрещя Нкози, който се беше скрил зад контейнер наблизо. Останалите полицаи стреляха напосоки.

— Не стреляйте! — заповяда Бонд. — Не така хаотично. Пазете видимия периметър и търсете проблясъци на дула.

Специалните сили бяха по-въздържани и наблюдаваха за мишени от добри укрития.

Оказваше се, че инженерът има план за бягство и за любимия си шеф. Хидт се беше оглеждал за него. Трябваше да държи полицаите приковани, докато Хидт бяга, вероятно към място в близката гора, където чакаха охранителите с кола или дори хеликоптер, крит някъде в двора. Хидт все още не беше спринтирал към свободата си. Сигурно се криеше между редиците палети, където Джордан го беше разпитвала, и чакаше отново да избухне престрелка, за да го прикрие.

Бонд се наведе и се запромъква натам. Всеки момент Хидт щеше да хукне към храстите, прикриван от Дън и други верни пазачи.

Джеймс Бонд обаче нямаше намерение това да се случи.

— Безопасно ли е? — прошепна Грегъри Лам.

Бонд не го виждаше и осъзна, че той се е скрил зад пълен с боклук контейнер.

Трябваше да действа. Дори това да означаваше да се изложи на точната стрелба на Дън, нямаше да позволи на Хидт да избяга. Не искаше смъртта на Бхека Джордан да бъде напразна.

Той хукна към сенчесто място между високите палети с бидони от бензин и насочи пистолета си. И в същия миг се смрази. Северан Хидт нямаше да избяга никъде. Вехтошаря, кралят на разрухата, лежеше по гръб с две дупки от куршуми в гърдите и трета в челото. Значителна част от черепа му липсваше.

Бонд прибра пистолета си. Командосите около него започнаха да се надигат. Единият извика, че снайперистът е напуснал позицията си и е изчезнал в храстите.

И после зад Бонд се чу сипкав, пронизителен женски глас:

— Sihlama!

Той се завъртя и видя, че Бхека Джордан се измъква от изкопа, бърше лицето си и плюе кръв. Беше невредима.

Дън или не беше улучил, или набелязаната мишена е била шефът му. Кръвта върху Джордан беше на Хидт. Беше я изпръскала, докато тя стоеше до него.

Бонд я дръпна зад бидоните от бензин и долови противния меден мирис на кръв.

— Дън все още е някъде там.

— Добре ли си, капитане? — подвикна Нкози.

— Да, да — разсеяно отговори тя. — Ами Хидт?

— Мъртъв е — отвърна Бонд.

— Masende! — изсъска Джордан.

Това накара Нкози да се усмихне.

Джордан измъкна ризата си от колана. Отдолу носеше бронежилетка и черен ватиран елек. Тя го съблече и избърса лицето, врата и косата си с него.

Полицай от хребета извика, че периметърът е чист. Дън, разбира се, нямаше интерес да остава. Вече беше свършил каквото трябва.

Бонд огледа още веднъж трупа и реши, че групирането на раните близо една до друга означава, че Хидт наистина е бил набелязаната мишена. Естествено, в това имаше логика. Дън трябваше да го убие, за да бъде сигурен, че Вехтошаря няма да каже на полицията нищо за него. Бонд си спомни погледите, които Дън хвърляше на шефа си през последните няколко дни — мрачни и загатващи за… Какво? Раздразнение, недоволство? Нещо, доближаващо се до завист. Може би имаше още някаква причина за убийството на Вехтошаря.