Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

Хвърлихме клиента на задната седалка и го омотахме с лепенки. След това сритах стоповете и натиснах газта. Измъкнахме се от Лигет Фолс.

Всичко това стана само преди половин час, но за мен сякаш бяха минали седмици.

А сега карахме по това шосе, сред милион борови дървета, право към Часовоя.

Градчето Уинчестър беше тъмно.

Идея си нямам защо хората ходят на почивка на такива места. Да ти кажа, преди много години моят старец ме води на лов няколко пъти и ми хареса. Но да ходиш по такива места само да зяпаш храсталаци и да купуваш мебели, които наричат антики, но са си истински трошляк… Не знам.

Намерихме празна къща на една пресечка от главната улица. Отпред имаше куп вестници. Свих по пътеката и скрих буика тъкмо навреме. Две коли на щатската полиция профучаха по улицата. Били са зад нас на не повече от миля без включени светлини. Само че не са ни видели заради счупените стопове. Затова ни отминаха и отпрашиха към центъра.

Тот влезе в къщата без много да се церемони — счупи задния прозорец. Беше ваканционна къща, съвсем празна, хладилникът и телефонът бяха изключени, което беше добър знак — явно никой нямаше да се прибира скоро. Освен това въздухът беше застоял и имаше купчини стари книги и списания от лятото.

Вкарахме мъжа вътре и Тот започна да сваля качулката от главата му, но аз му викнах:

— Какво, по дяволите, правиш?

— Този тук звук не е издал — вика ми Тот. — Ами ако не може да диша?

Щях да падна. Преди половин час тоя същия пречука трима души, а сега се тревожи дали типът диша. Божичко! Аз само се изсмях. Но с отвращение, нали разбираш.

— А случайно да ти е минало през ума, че ние може и да не искаме да ни види? — казах аз.

Защото, нали разбираш, вече си бяхме свалили маските.

Гадно е, когато трябва да напомняш на хората такива неща. Мислех, че Тот има повече акъл. Но човек никога не знае.

Приближих се до прозореца и видях да минава още една полицейска кола. Сега се движеха по-бавно. Така правят. След шока, след първото втурване навън, се опомнят и започват да карат бавно и наистина да оглеждат за нещо особено, различно, нали разбираш. Затова не прибрах вестниците пред вратата. Иначе нещата нямаше да са същите като тази сутрин. Ченгетата наистина си падат по тези номера „а-ла Коломбо“. За ченгетата мога цяла книга да напиша.

— Защо го направихте?

Говореше мъжът, дето го бяхме отвлекли.

— Защо? — прошепна той отново.

Тоя пък. Гласът му беше тих и звучеше доста спокойно. Като се имат предвид обстоятелствата, нали. Да ти кажа, първият път, когато участвах в престрелка, не бях на себе си дни наред след това. При това бях въоръжен.

Огледах го хубаво. Беше с карирана риза и дънки, но не беше от местните. Личеше си по обувките. Бяха богаташки обувки, каквито носят юпитата. Маската скриваше лицето му, но аз го помнех доста добре. Не беше млад, около четиридесет. Сбръчкано лице и кльощав. По-слаб от мен, а аз съм от онези, дето могат да ядат каквото си искат, без да дебелеят. Не знам защо. Просто така.

— Млък! — заповядах му аз.

Навън минаваше кола.

Той се засмя. Тихо. Като че ли искаше да каже: „Какво? Мислиш, че могат да ме чуят чак оттам?“

Един вид ми се подиграваше. Това никак не ми хареса. Е, сигурно не можеха да чуят от толкова далеч, но нямаше да го търпя да ми се натяга, така че му казах:

— Млъкни. Не искам да ти чувам гласа.

Той млъкна. Просто си седеше в стола, където го сложи Тот. Но след малко отново попита:

— Защо го застреля? Не беше необходимо.

— Млъкни!

— Само ми кажи защо.

Извадих ножа, щракнах го, за да се отвори, и го забих в масата.

— Чу ли това? Нож марка „БЪК“ с осеминчово закалено острие и заключващ механизъм. Може да среже метален болт. Така че млъкни, да не го изпробвам върху теб.

А той отново се засмя с онзи свой смях. А може и да не се е засмял, може и да се опитваше да си поеме въздух. Но на мен ми заприлича на смях. Щеше ми се да го попитам кое му е толкова смешното, но си замълчах.

— Имаш ли пари в теб? — попита го Тот и измъкна портфейла му от задния му джоб. — Я глей!

И извади около пет-шестстотин.

— Леле!

Навън мина още една полицейска кола. Движеше се бавно. Имаше прожектор и ченгето го насочи към къщата, но не спряха. От другия край на града се чу сирена. После още една. Когато знаеш, че тези хора са навън и те търсят, изпитваш много особено чувство.

Взех портфейла от Тот и го прерових.

Рандал С. Уелър младши. Живееше в Кънектикът. На гости за уикенда. Както си и мислех. Имаше доста визитки, на които пишеше, че е вицепрезидент на голяма компютърна компания. Май тази, за която говореха по новините, че искала да купи IBM или нещо подобно. И тогава ми хрумна тази идея. Може да поискаме откуп за него. Така де, защо не? Ще спечелим половин милион, дори повече.