Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Около него.

Върху него.

В него.

– Къде е Едвард? – попита Себастиан, невидим зад светлината, и угаси фенерчето.

Мракът погълна Ралф.

Фенерчето отново светна.

После пак угасна.

– Мрак или светлина? Кое предпочиташ?

Ралф не беше в състояние да отговори. Само дишаше тежко.

Фенерчето светна и угасна.

Ралф затаи дъх. В мрака беше абсолютно тихо. С изключение на шепота. Тихите стъпки. Движенията на голите тела. Той не беше сам. Никога не беше сам.

– Себастиан...

Отговор не последва. Нещо го сграбчи за крака. Ралф изрева от страдание. Пренесе се назад във времето.

В миналото.

При тях.

Порази го с пълна сила. Беше повече от спомен. Той долови мириса му и усети вкуса му. Чу звуците. Те бяха тук. Докосваха го. Те бяха диви. Беше толкова отдавна, но никога нямаше да свърши. Ралф опита да се отърси от тях. Мяташе се, гърчеше се и риташе. Почувства изгаряща болка, когато кожата на китката му се разкъса. Удари главата си в радиатора. Отново дръпна белезниците и почувства, че нещо в китката му изщрака. Вече нямаше сили да пищи.

Лампите светнаха. Обляха го в светлина. Бяла, лековита светлина от тавана. Себастиан се приближи до него. Ралф се усмихна благодарно.

– Къде започна всичко, Ралф? Къде са те?

Ралф искаше да му каже. Искаше да го изкрещи с пълно гърло, но успя само да измънка на пресекулки. Себастиан се наведе към него.

– Ак-ер-с...

Себастиан се наведе още по-близо и усети горещия дъх на Ралф в ухото си. Сега Ралф шепнеше. Себастиан се заслуша и после се изправи.

– Благодаря.

Какво можеше да каже? Това не беше един от моментите, с които се гордееше. Много пъти обаче беше казвал, че би направил всичко възможно да си върне дъщерята. Същото беше и сега – би направил всичко, за да избегне загубата на още една дъщеря.

Той се върна до вратата, отключи я и я отвори. Обърна се и погледна Ралф, който се беше свил на пода. Кръвта от лицето му се стичаше по ръцете. Косата му беше залепнала за челото. Очите му гледаха безизразно.

Мобилният телефон на Себастиан звънна.

Третата снимка.

Той угаси лампите и излезе от стаята.

Нищо. Нищо. Нищо.

Когато се върнаха от Мерща, Торкел изпрати коли до трите местопрестъпления от деветдесетте години. За всеки случай. Каквото и да се случеше, никой нямаше да може да каже, че не е направил всичко възможно – най-малкото самият той. Затова Торкел изпрати коли в Брома, Нинашамн, Тумба и Лилехолмен, където бяха станали последните четири убийства. Не мислеше, че Хинде ще отиде там, защото те принадлежаха на Ралф, но би изпратил патрулни коли из целия свят, ако смяташе, че това ще спаси Ваня. Полицайка, отвлечена от избягал сериен убиец, страдащ от сексуално невротично разстройство. Никой не очакваше, че Торкел ще приеме това като обикновено изчезване, и той не се опитваше да го прави. Той събра ресурсите, от които се нуждаеше, и няколко колеги, които не бяха дежурни, дойдоха доброволно да попитат дали могат да помогнат с нещо. Усилията бяха огромни, но засега не бяха довели доникъде. Всички коли, които изпрати Торкел, бяха докладвали.

Нищо.

Той се чудеше какво да направи. Най-доброто, което имаха, си оставаше Ралф. Нямаше значение какво иска. Той щеше да говори пред Торкел. Ако знаеше нещо, Торкел щеше да го изкопчи от него. Той излезе от кабинета и отиде в ареста. В килията на Ралф нямаше никого. Торкел тръгна да търси някой от пазачите.

– Къде е Ралф Свенсон?

– Колегата ви дойде и го взе преди един час.

Нямаше нужда да пита кой е колегата. Не беше виждал Себастиан, откакто се върнаха от Мерща. Себастиан бе изскочил от колата и изчезнал в минутата, в която пристигнаха. Преди един час. Торкел извади мобилния си телефон. Себастиан отговори веднага.

– Да?

– Къде е Ралф, по дяволите?

– Успокой се. Той е в бомбоубежището в тунела. Може би няма да е зле да слезеш там долу и да му запалиш лампите.

Торкел изпусна продължително затаения си дъх. Беше готов да отиде далеч, за да изтръгне информация от Ралф, но знаеше, че Себастиан е готов да отиде още по-далеч. Вероятно твърде далеч. За момент Торкел си беше представил, че Себастиан извежда заподозрян сериен убиец от сградата.

– Къде си? – попита той.

Краткото мълчание, което последва, му подсказа, че отговорът няма да му хареса.

– Не мога да ти кажа в момента.

Това можеше да означава само едно. Себастиан се готвеше да отиде прекалено далеч и дори още по-нататък.

– Знаеш къде е Хинде – заяви Торкел.