Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

– Какво правиш?

– Едвард е добър, но беше затворен в „Льовхага“ защото аз го вкарах там...

Себастиан се върна до вратата и излезе от бомбоубежището. Ралф нервно се огледа наоколо. Чу стъпките на Себастиан в коридора. Стаята беше боядисана в бяло. На стената бяха монтирани две пейки, но иначе нямаше нищо друго. Себастиан се появи отново, носейки стар дървен стол.

– И това означава, че аз съм по-добър – завърши той изречението си и сложи стола до вратата. – Ти може и да си по-добър от Едвард, но сега си окован за радиатор...

Себастиан се обърна и затвори вратата. Празната стая усили звука, когато тежката метална врата се затръшна и той превъртя двата лоста на ключалките. Ралф преглътна. Бяха заключени вътре. Това не му харесваше.

– Затова аз съм най-добрият.

Себастиан не бързаше. Приближи се бавно до Ралф и застана съвсем близо. На Ралф му беше трудно да го погледне в очите. Не се чувстваше добре. Никак.

– Но знаеш ли какъв не съм? – Себастиан не си направи труда да дочака отговор. – Аз не съм полицай. Което означава, че мога да направя това.

Внезапно и без абсолютно никакво предупреждение Себастиан удари с глава Ралф. Прицели се отлично. Челото му се заби в средата на носа на Ралф. Чу се хрущене и от двете му ноздри рукна кръв. Ралф извика и се строполи на пода. Себастиан спокойно се върна до стола и седна. Ралф доближи свободната си ръка до носа си и се втренчи в кръвта, сякаш не можеше да проумее, че тече от него. Себастиан не изпита никакво удоволствие, че го е ударил, но това беше бърз и ефективен начин да го накара да осъзнае, че е способен на абсолютно всичко. Изглежда имаше резултат. Ралф все още гледаше кръвта стъписано и със сълзи в очите. Себастиан се наведе напред, сложи лакти на коленете си и сключи ръце.

– Много ме бива да си създавам представа за човека, като видя как живее. Бях в апартамента ти.

Ралф седеше на пода и си поемаше дъх накъсано през носа, опитвайки се да спре кръвта, за да не я преглъща. Дишаше тежко. Бореше се. Не искаше да загуби. Беше взел властта и нямаше да позволи на Себастиан да му я отнеме. Нямаше да го допусне. Той беше по-силен от всякога.

– Това е въпрос на откриване на схеми – продължи Себастиан. – В дребните неща. Да съзреш връзките. В апартамента ти няма щори. Нито дори в спалнята. Имаш фенерче в банята. Друго до леглото. По едно във всяка стая. Кутия, пълна с бушони, батерии и резервни крушки. – Той млъкна за ефект. – Бих казал, че не обичаш тъмнината.

Погледът на Ралф потвърди, че Себастиан е прав.

– Какво се случва в мрака, Ралф? Какво идва при теб в тъмното? От какво се страхуваш толкова много?

– От нищо... – прошепна Ралф.

– Тогава всичко ще бъде наред, ако угася лампите?

Себастиан протегна ръка към двойния електрически ключ на стената. Ралф не отговори. Преглътна с усилие. Очите му се стрелкаха из стаята. На челото му избиха капки пот. В стаята не беше горещо.

– Моля те, знам къде е Едвард – промълви той.

– Вярвам ти. Но както казах на Едвард, писна ми от игрички с психопати.

– Аз не играя игрички.

– Не мога да поема риска.

Себастиан щракна електрическия ключ за осветлението и едната редица лампи угасна. Ралф изпищя.

– Тук ще стане толкова тъмно, че няма да знаеш дали очите ти са отворени или затворени – тихо каза Себастиан.

Също като едно време , помисли си Ралф. Като в мазето. С тях.

Той започна да трепери и задърпа белезниците. Взе да се задушава. Себастиан се поколеба. Реакцията на Ралф беше по-силна, отколкото очакваше. Той очевидно беше ужасен. Обаче трябваше да продължи. Представи си Анете Вилен. Ако това не беше достатъчно, имаше снимките на Ваня в телефона си.

Стига толкова.

Себастиан угаси лампите.

Ралф хлъцна и затаи дъх. Притисна се до стената и се сви на кълбо, за да стане колкото е възможно по-малък. Опита се да не издава звук, но всеки път, когато издишваше, хленчеше безпомощно. Ивица светлина ли беше това, или визуален спомен в свръхнапрегнатото му съзнание? Отвори ли се вратата? Да. Те влязоха, промъквайки се крадешком. Голи. Бяха го намерили. Хората с маски на животни. Зверовете в човешки облик. Те дишаха. Шепнеха.

– Запали лампата. Моля те... Запали лампата.

Тънък лъч светлина озари лицето му. Фенерчето на телефона на Себастиан. Ралф се обърна към него, опитвайки се да поеме колкото може повече светлина. Хората животни чакаха в сенките около него. Поклащаха се наляво-надясно. Танцуваха със странни, леки, тихи стъпки. Чакаха мракът да го погълне отново, за да се приближат.