Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Себастиан бързо затвори снимката и отново се загледа през стъклото. Догади му се, но съумя да не го покаже.

Сега всичко зависеше от него. Не от хората с униформи, които седяха около него.

Така искаше Хинде.

И така щеше да стане.

Ралф лежеше неподвижно на леглото в тъмната килия и се беше втренчил в тавана, когато чу бързи стъпки в коридора. Стъпките спряха пред вратата. Някой пъхна ключ в ключалката.

– Да ме измамиш ли се опитваш? – изкрещя Себастиан. Направо към същината на въпроса. Нямаше време за любезности.

– Мислех, че познаваш Едвард, но това явно са били само празни приказки.

Ралф бързо седна в леглото и засия, когато видя лицето на Себастиан през тесния отвор на вратата.

– Няма ли го там?

Вратата се отвори и Себастиан мина покрай пазача и влезе в килията. Изражението му беше достатъчно красноречиво.

– Къде отидохте? – попита Ралф.

– В Мерща.

Ралф се усмихна и поклати глава.

– Едвард не е започнал там.

– Едвард е като бясно куче. Може да е решил, че е „започнал“ къде ли не, където му хареса.

– Но не е. Аз знам точно къде е той.

Себастиан искаше да чуе именно това. Беше се надявал, че признаването на провала му ще го възнагради и че ще даде на Ралф възможността да блесне, но всичко се случи за рекордно време. Сега трябваше само да подпечата сделката.

– Къде? Къде е той?

– Мога да ти покажа.

Себастиан се намръщи. В гласа на Ралф имаше нещо, което го накара да осъзнае, че той не говори за карта.

– Как ще ми го покажеш?

– Ще дойда с теб.

– Не.

Отказът може би прозвуча малко грубо. Въодушевлението на Ралф леко спадна, но нямаше смисъл да се втурва в задънена улица. Идеята да изведе Ралф беше изключена.

– Ти каза, че аз съм като Едвард – продължи Ралф и стана. Гласът му беше придобил твърдост, каквато нямаше преди това. – Всъщност по-добър. Той никога не би ти помогнал, без да получи нещо в замяна. Искам да бъда там.

– Когато го арестуваме ли?

Ралф насочи тънкия си пръст към Себастиан.

– Ти може да го арестуваш. – Той посочи себе си. – Аз ще убия петата си жертва. Ще бъда по-велик от Едвард Хинде. Най-великият.

Този път в гласа му прозвуча замечтаност и погледът му беше втренчен в някаква далечна точка. Себастиан не можа да повярва на ушите си. Това преминаваше границите на лудостта. Сериозно ли вярваше Ралф, че ще му бъде разрешено да отиде със Себастиан и да извърши убийство?

Ралф отново се вгледа в Себастиан.

– Ти не си единственият, който ще спечели.

Очевидно. Стана така, както се беше опасявал Себастиан. Сега той и Хинде бяха противници. Всички бяха противници на Ралф.

Мобилният телефон на Себастиан звънна.

Още едно мултимедийно съобщение.

Втората снимка.

Себастиан се втренчи право напред. Пое си дълбоко дъх няколко пъти. Замисли се за ситуацията. Изненадващо бързо установи, че няма какво толкова да мисли, и повика дежурния полицай, който чакаше в коридора.

– Той идва с мен. – Себастиан кимна към Ралф, който сега се усмихваше, изпълнен с очакване и сигурен в победата си. Полицаят влезе в килията и Ралф се обърна послушно, с ръце зад гърба. Полицаят му сложи белезници и го изведе в коридора, а после го предаде на Себастиан и му връчи ключа. Те тръгнаха заедно по коридора.

Ралф грешеше.

Себастиан беше единственият, който щеше да спечеш.

На всяка цена.

Те слязоха с асансьора. И двамата мълчаха. Ралф все още изглеждаше самодоволен, когато Себастиан го избута от асансьора и отвори метална врата. Пред тях се ширна дълъг тунел. По тавана минаваха тръби със зелени и жълти етикети. Голи стени, с изключение на лампи с формата на полусфери на всеки пет метра от двете страни. Себастиан блъсна Ралф в подземния коридор. Стъпките им отекваха върху бетонния под.

– Къде отиваме? – попита Ралф.

– На паркинга.

След двайсетина метра Себастиан спря пред бяла врата с два големи лоста за заключване на дръжката, извити наляво. В средата на вратата пишеше БОМБОУБЕЖИЩЕ, а отдолу имаше бележка, че вътре може да се поберат най-много шейсет души.

– Почакай...

Ралф спря. Себастиан завъртя лостовете надясно и отвори вратата. Пантите изскърцаха. Той потърси пипнешком и намери електрическия ключ за осветлението, а после хвана за ръката Ралф.

– Какво правиш? Защо влизаме тук?

Ралф се дърпаше, но Себастиан го повлече в стаята и към радиатора, монтиран на стената срещу вратата. После извади ключа за белезниците, освободи едната ръка на Ралф, завъртя го настрани и закачи белезниците за радиатора.