Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

– Томас Харалдсон.

– Добър ден. Обаждаме се от „Таксита Вестерас“ – каза мъжки глас. – Поръчали сте такси за днес.

Харалдсон се намръщи. Дали се обаждаха, за да потвърдят поръчката? Беше малко късно за това. Той погледна часовника си. Те трябваше да взимат Йени в момента.

– Да – предпазливо отговори той.

– Ние сме на адреса, но тук няма никого.

– Няма никого? — Харалдсон предположи, че мъжът иска да каже, че Йени не е там. Всичко друго изглеждаше малко вероятно. Фирмата, в която работеше Йени, не беше голяма, но все някой трябваше да е там. Ето защо следващият му въпрос, естествено, беше: – Да не сте сбъркали адреса?

– „Енгелбректсгатан“ 6. Колежките й казаха, че дошъл друг шофьор и я взел.

– Изпратили сте двама шофьори?

– Не, затова се обаждам. Поръчали ли сте друго такси?

– Не.

Харалдсон не разбираше нищо. Явно някъде се беше объркало нещо. Трудно му беше да повярва, че той е виновен. Целият ден беше старателно планиран. Шофьорът му даде да говори с Вероника, която му каза абсолютно същото. Някакъв мъж взел Йени преди час. Бил облечен с униформа на таксиметров шофьор. Едър мъж с опашка и белег на лицето. Подчертал, че това е изненада, затова решили, че той е шофьорът на таксито, което е поръчал Томас.

Харалдсон приключи разговора, без да проумява нищо. Фирмата за таксита беше объркала нещата, но къде беше Йени? Той позвъни на мобилния й телефон. Никой не отговори. Когато се включи гласовата поща, Харалдсон й остави съобщение да му се обади. Затвори и позвъни вкъщи. Включи се телефонният секретар. Харалдсон остави същото съобщение и там, може би с малко по-разтревожен глас. Замисли се и се върна до бюрото си. Влезе в интернет и потърси козметичния салон. Намери номера и се обади. Този път поне му отговориха. Йени Харалдсон още не била дошла. Но до запазения й час оставали още петнайсет минути. Да му се обадят ли, когато дойде? Да , отговори Харалдсон. Непременно . Той се облегна назад на стола. Не се тревожеше, но не беше типично за Йени да не отговаря на мобилния си телефон. Харалдсон се замисли и се помъчи да намери нишка, която да доведе до обяснение какво се е случило. И къде е жена му.

Вероника каза, че мъжът, който дошъл да вземе Йени, знаел, че това е изненада. Малцина го знаеха. Дори в „Таксита Вестерас“ не знаеха, осъзна той. Харалдсон само беше поръчал такси да я вземе от работата. Не спомена, че тя не знае нищо. Единственият човек, с когото обсъди изненадата, беше Вероника, за да освободи Йени следобед. Тя беше единственият човек, който знаеше.

Вероника и Едвард Хинде.

Харалдсон изведнъж се смрази.

Възможно ли беше Хинде да има нещо общо с това? Изглеждаше невъзможно. Невероятно. Харалдсон и Хинде се бяха сближили. Работеха заедно. Хинде получи всичко, което искаше. Ако имаше някой, който трябва да е недоволен от резултата от разговорите им, това беше Харалдсон. Каква работа имаше Хинде с Йени? Вярно, той беше показал известен интерес към нея и пожела да задържи снимката й. Но Хинде беше зад решетките. Дори ако беше действал с Ралф Свенсон, както смятаха в „Риксморд“, Свенсон беше арестуван. „Риксморд“ го бяха задържали час преди загадъчният шофьор да вземе Йени.

Хрумна му да поговори с Хинде, но се отказа. Първо, беше немислимо той да има нещо общо с изчезването на Йени. Евентуалното изчезване, поправи се Харалдсон. Вероятно имаше напълно естествено обяснение какво се е случило.

Второ, преките му конфронтации с Хинде се бяха оказали неуспешни.

Харалдсон прогони страшните мисли. Тресеше го параноя. Беше прекарал твърде много време с Едвард Хинде. Онзи ужасен човек бе успял да му влезе под кожата. Той отново пробва мобилния телефон на Йени. Тя не отговори. Харалдсон не можеше да се отърси от чувството, че нещо не е наред. Той пак взе папката „Виждания и цели“, но скоро я остави. Отвори електронната си поща. Имаше няколко съобщения, на които трябваше да отговори, но не можеше да се съсредоточи.

Някой беше взел Йени.

Тя беше тръгнала с този човек и бе изчезнала.

Харалдсон не можеше да седи със скръстени ръце, сякаш не се е случило нищо.

Той излезе от кабинета си и от „Льовхага“ и се прибра вкъщи.

Едвард Хинде седеше с кръстосани крака на леглото си. Със затворени очи. Спокоен. Дишаше равномерно.

Съсредоточен.

Отпуснат.

Вглъбен в себе си.

Веднага щом беше чул първите слухове за Ралф, които се разпространиха в отделението, той се бе заловил за работа. Беше споменал в близост до единия от надзирателите, че не се чувства добре и че ще се върне в килията да си почине. Влезе вътре, затвори плътно вратата, пъхна се под леглото и веднага започна да отвинтва капака на отдушника. Работеше бързо, съзнавайки, че това е най-слабата част на плана. Малко вероятно беше някой от другите затворници да се вмъкне неканен, но ако го стореше, това щеше само да го разсее, нищо повече. Отвореше ли вратата някой надзирател обаче, това щеше да е краят. Стресът на ситуацията му помогна. Едвард никога не беше махал капака за толкова кратко време. Бръкна вътре и извади вилицата, която беше откраднал от столовата вчера, и буркана, който му беше донесъл Томас Харалдсон.