Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Сега всичко свърши.

Той се предаде.

Изведнъж усети, че зад него стои Урсула.

– Той имаше и компютър. Били ще го прегледа. Тъй като Ралф Свенсон го е разбил в стената, вероятно има нещо в него.

Себастиан не отговори. Тя се обърна, за да се върне към работата си.

– Урсула?

Тя не каза нищо, но спря.

– Мисля, че наистина се нуждая от прошка, но не знам как би било възможно да я получа.

– Нито пък аз, Себастиан. Но онези, които разбират от тези неща, казват, че честността обикновено върши чудеса.

Урсула излезе от стаята.

Себастиан не пророни нито дума повече.

Но усещаше шофьорската книжка на Троле в джоба си. И чувстваше бремето на вината върху раменете си.

Никога нямаше да получи прошка.

Никога.

Той седеше върху камък пред жилищния блок, когато те спряха до патрулната кола. Седеше там от половин час, без да помръдне. Държеше шофьорската книжка на Троле в ръката си, сякаш това можеше да отслаби болката. Те слязоха и тръгнаха към сградата. Ваня вървеше първа, следвана от Торкел. Обсъждаха нещо и говореха развълнувано. Сякаш Себастиан не беше там. Всъщност това беше вярно. Той наистина вече не беше там.

Ваня изглеждаше горда от първата си телевизионна поява.

– Ана гледала пресконференцията по новините. Обади се от дома на баба.

– Как е баба ти? – съчувствено попита Торкел, когато я настигна. – Чух, че не била много добре.

Себастиан бавно стана, пусна шофьорската книжка в джоба си, извади служебната си полицейска карта и тръгна към тях.

– Много по-добре е. Ана се връща вкъщи – отговори Ваня.

– Радвам се да го чуя.

Те, изглежда, едва сега забелязаха мъжа, който вървеше към тях.

Спряха и го зачакаха мълчаливо.

Не показаха никакви чувства. Сякаш срещаха спомен, който вече бяха забравили.

Себастиан застана пред тях.

– Трябва да поговорим – каза Торкел.

Намерението на Себастиан беше да улесни нещата за тях. Той протегна ръка с картата, която му бяха дали в началото на седмицата.

– Прибирам се у дома.

– Добре. – Торкел взе картата и кимна на бившия си колега и приятел.

– Съжалявам за всичко.

– Поне го заловихме – рече Торкел. Нямаше желание да се карат.

Себастиан също. Трябваше обаче да ги предупреди, въпреки че те сигурно нямаше да го послушат.

– Хинде още не е приключил. Надявам се, че го осъзнавате.

– Какво друго може да направи? – попита Ваня.

– Не знам, но не е приключил. – Себастиан пъхна ръце в джобовете си и докосна шофьорската книжка на Троле. – Аз обаче приключих. Сега това е ваш проблем.

Той понечи да тръгне, но някак не можа да го направи. Това вероятно беше последният му момент с Ваня. Вече нямаше да я следи. Мечтата свърши. Защото това беше. Мечта. Сега имаше възможност да се сбогува с нея. Последните няколко минути с дъщерята, която никога не бе имал.

Дъщерята, която искаше толкова много.

– Пази се – промълви Себастиан. – Обещай ми, че ще бъдеш внимателна.

Тя изобщо не разбра натъженото му изражение.

– Наистина ли мислиш, че не е бил Ралф?

– Не, не. Но знаеш ли кое ме тревожи?

– Фактът, че не ти реши случая? – Гласът й го прониза като нож. Ваня все още беше увлечена в конфликта, който той вече беше загърбил.

– Не. Фактът, че ти отказваш да разбереш, че Хинде стои в дъното на всичко. Той никога няма да се откаже. Никога.

Себастиан тръгна.

Сбогуването не беше кой знае какво.

Но беше всичко, което той щеше да получи.

Ралф Свенсон.

Единият от чистачите. Толкова близо и в същото време недосегаем. Денят на Томас Харалдсон бе съсипан. Дори мисълта за вечерята с Йени не можеше да го развесели. Онези от „Риксморд“ сигурно бяха изкопчили името от Хинде. Те бяха арестували Ралф само час и нещо, след като Ваня Литнер напусна „Льовхага“. Без да разговаря с него. Въпреки че това беше едно от условията да й разреши да се срещне с Хинде. Тя беше нарушила споразумението. Харалдсон трябваше да го предвиди. Не можеше да се вярва на никого, който работеше за „Риксморд“. Те непрекъснато го разочароваха. Какво ли е предложила Ваня на Хинде, за да й каже веднага името? Харалдсон бе изградил взаимоотношения с него, доказа, че е готов да работи с Хинде, донесе му разни неща. Какво имаше тя, което Харалдсон нямаше? Отговорът беше очевиден, но те сигурно не бяха... Ваня не би се съгласила... Вярно, двамата бяха сами в стаята за разпити, но все пак. Тя не изглеждаше такава. Звънът на телефона прекъсна мислите му. АББА. Той взе мобилния си телефон и погледна екранчето. Непознат номер.