Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

– Ралф определено е обичал нещата да са спретнати и подредени. Всичко е в идеален ред. – Тя издърпа най-горното чекмедже и му показа купчина сгънати светлосини нощници и неразопаковани найлонови чорапи. — Страшничко, нали?

Себастиан кимна.

– Ако погледнеш там, ще ти се догади – продължи Урсула и посочи врата на дрешник или малък килер. Себастиан тръгна към нея, но тя го спря. – Сложи си тези. – Подаде му чифт найлонови терлици. Той се наведе и ги нахлузи върху черните си обувки. Урсула му даде и стерилни ръкавици. – И тези.

– Е, какъв е въпросът ти?

– Защо спа със сестра ми?

Себастиан я погледна стъписано. Можеше да прекара сто години, опитвайки се да отгатне какво иска да го пита Урсула, и никога нямаше да се досети.

– Винаги съм се чудила – добави тя.

Барбро. Беше толкова отдавна. Защо? Какво да каже? Какво можеше да каже? Нищо. Той поклати глава.

– Не мисля, че мога да отговоря на този въпрос.

Урсула кимна.

– Добре. Само се опитвам да намеря начин да ти простя.

– Защо?

– Защото имам чувството, че се нуждаеш от това.

Погледите им се срещнаха. Вкопчиха се. Урсула го познаваше добре.

– Но може би греша – безразлично добави тя. – Огледай апартамента, ако искаш.

Обърна се и се върна в кухнята. Себастиан се вгледа в нея, но пак не знаеше какво да каже. Каквото и да направеше, щеше да я нарани, а той не го искаше.

Отвори вратата, която беше посочила Урсула. Пространството вътре беше малко. Пейка до едната стена с принтер върху нея. Кутии с фотографска хартия. Лист талашит на другата стена. Себастиан се приближи до него. Там с големи щипки бяха закачени четири купчини снимки с номера 1, 2, 3 и 4, оградени с дебел черен флумастер над тях. Когато пристъпи по-близо, той видя какво показват снимките. Неговите жени. И четирите. Ужасени. Снимани под ъгъл, който би могъл да се опише само като перспектива на бог, когато фотографът ги гледа отвисоко. Казва им точно какво да направят. Себастиан си сложи ръкавиците и взе купчината под номер три. Катарина Гранлунд. Гола и разплакана на първата снимка. Мъртва, с втренчени право напред очи, на последната. Той прелисти другите купчини. Бързо. Не искаше да се задълбочава в детайлите. Последната снимка беше една и съща във всяка купчина. Ножът, който беше прерязал гърлата им. Догади му се. Изпита желание да избяга колкото може по-бързо. Сякаш бягството му можеше да поправи стореното. Но остана на мястото си. Закачи снимките на местата им. Отмести поглед. Чу, че Урсула се движи из кухнята. Тя беше права. Но и грешеше. Как можеше да му бъде простено при вида на тези снимки?

Върна се в спалнята главно за да се махне от ужаса. Малката стая изглеждаше като останалата част от апартамента. Единствената разлика беше бялото, старателно оправено единично легло. Пак много лампиони. Фенерче на нощното шкафче. Пак много светлина. Но след снимките на стената светлината беше измамна. Това беше най-мрачният апартамент, в който беше влизал Себастиан. Той надникна в единствения гардероб. Идеално изгладени ризи и панталони, окачени в редица. Отдолу в телени кошници с военна прецизност бяха наредени батерии и фенерчета. В други кошници под тях имаше чорапи и бельо.

За Ралф фенерчетата бяха по-важни от бельото. Той несъмнено страдаше от някакъв вид обсесивно-компулсивно разстройство. Въпросът беше колко диагнози можеше да му се поставят. Ако на някого му пукаше. За Себастиан това нямаше значение.

Той взе едно от по-големите фенерчета и натисна черния гумен бутон. Фенерчето светна веднага. Нова батерия. Готово за действие. Готово да разпръсва светлина наоколо. Себастиан се накани да остави фенерчето, когато съзря нещо, сложено под него. Скрито. Приличаше на шофьорска книжка. Той я взе внимателно и я обърна.

Погледна го снимка на Троле Хермансон. По гърба му полазиха ледени тръпки. Прониза го болка. Втренчи се в снимката. Прочете думите. Няколко пъти. И всеки път пишеше Карл Троле Хермансон.

Затова не отговаряше на телефона си.

Затова не си беше вкъщи.

Троле беше намерил човека, който бе следил Себастиан. Може би дори беше спасил Ана. Но беше платил с живота си.

Нямаше друго обяснение. Защо иначе шофьорската му книжка беше в този най-мрачен от всички апартаменти?

Себастиан отново беше объркан.

Всичко, до което се докоснеше, му беше изтръгвано. Жестоко, насилствено. Това беше истината. Единствената истина, която му се изясняваше отново и отново. Дълго време той се бе опитвал да се бори с нея, да я държи настрана. Обвиняваше всеки друг освен себе си. Господ, майка си, баща си, Ана, Ваня – всички, с изключение на истинския виновник. Защото сега само един човек носеше вината. Себастиан остави внимателно фенерчето и пъхна в джоба си шофьорската книжка.