Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

Миг по-късно, той извика:

— Окей. Пътува на север по Ла Сиена.

Поредното синьо флагче на картата.

Хейгър подаде последната информация на полицаите в необозначената кола. После се заслуша и се засмя.

— Засекли са колата!… Мълър влиза в паркинга за каравани Дезърт Роуз… Така… Спира пред една от караваните… Слиза от колата… Говори с някакъв бял мъж, трийсетина годишен, с бръсната глава, татуиран… Мъжът кима към някаква барака в задната част на паркинга… Тръгват заедно натам… Измъкват някакъв пакет от бараката… Сега влизат вътре.

— Това е достатъчно за мен — обяви Карнеги. — Кажи им да внимават да не ги забележи. Ще бъдем там след двайсетина минути. Предупредете ни, ако заподозреният се опита да се измъкне.

Докато вървеше към вратата, Карнеги се помоли на ум, като благодари и на Бог, и на Биг Брадър за оказаната помощ.

Пътуването продължи почти четиридесет минути, но когато пристигнаха, колата на Джейк Мълър все още беше паркирана пред ръждясалата, килната на една страна каравана.

Полицаите, които бяха там, докладваха, че крадецът и неговият гологлав съучастник са все още вътре, като най-вероятно планират как да се измъкнат от ръцете на правосъдието.

Четирите полицейски коли от управлението бяха паркирани през няколко каравани и девет полицаи от Анандейл, трима от тях въоръжени с пушки, бяха залегнали зад бараки, бурени и ръждясали коли. Всички бяха изключително предпазливи, знаейки, че Мълър е въоръжен.

Карнеги и Хейгър се промъкнаха внимателно към караваната. Трябваше да действат предпазливо. Ако не успееха да зърнат парите от „Анко“ през вратата или прозореца, или ако Мълър не ги изнесеше навън пред погледите на всички, те нямаха основателна причина да го арестуват.

Двамата обиколиха караваната, но не успяха да надзърнат вътре — вратата беше затворена, а пердетата плътно спуснати.

Дявол да го вземе, обезкуражено си помисли Карнеги. Може би щяха да…

В този момент обаче се намеси съдбата.

— Усещаш ли миризмата? — шепнешком попита Карнеги.

Хейгър се намръщи.

— Какво?

— Идва отвътре.

Сержантът пое дълбоко дъх.

— Марихуана или хашиш — каза той и кимна.

Това беше достатъчно добра причина да влязат.

— Да действаме — прошепна Хейгър и махна на другите полицаи да отидат при него.

Един от полицаите от отряда за борба с безредици попита дали искат той да разбие вратата с ритник, но Карнеги поклати глава.

— Не. Мълър е мой.

Карнеги свали сакото си, облече бронежилетка и извади пистолета си. Като огледа останалите, той безмълвно произнесе:

— Готови ли сте?

Те кимнаха.

Детективът вдигна три пръста и започна да ги свива един по един. Едно… Две…

— Давайте!

Той блъсна вратата с рамо и нахлу в караваната, следван от останалите полицаи.

— Не мърдай, не мърдай, полиция! — извика, като огледа наоколо, присвил очи, за да вижда по-добре в сумрака.

Първото, което забеляза, беше голяма найлонова торба с марихуана до самата врата. Второто, че посетителят на мъжа с татуировките изобщо не беше Джейк Мълър. Това беше собственият син на Карнеги, Били.

Детективът влетя в полицейското управление на Анандейл, следван от Хейгър. Зад тях имаше още един полицай, съпровождащ нацупения и окован в белезници младеж.

Собственикът на караваната — рокер, неколкократно арестуван за притежание на дрога, беше отведен в отдела за борба с наркотици, а иззетият килограм марихуана, приложен като веществено доказателство. Карнеги беше заповядал на Били да им обясни какво става, но той беше млъкнал — отказваше да говори.

При претърсването на имота и колата на Мълър не беше открита и следа от парите на „Анко“. Полицаите от управлението на Ориндж Каунти, следили колата на Мълър, бяха реагирали хладно на гневния му въпрос как така са взели собствения му син за бизнесмена.

Не си спомням някога да си ни изпращал снимката му, детектив, припомни му един от тях.

— Доведете ми Джейк Мълър — излая Карнеги към един от полицаите, седнал пред компютъра си.

— Няма нужда — каза друг. — Той е тук.

Мълър седеше срещу сержанта в приемната. Той стана и изненадано погледна Карнеги и неговия син. Посочи към момчето и кисело отбеляза:

— А, значи вече са те пипнали, Сам. Доста бързо. Няма и пет минути, откакто попълних оплакването.

— Сам? — попита Карнеги.

— Да, Сам Филипс — каза Мълър.

— Името му е Били. Той ми е син — измърмори Карнеги. Презимето на момчето беше Самуел, а Филипс беше бащиното име на съпругата на детектива.