Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

Карнеги благодари на двамата мъже и на учителката и прекъсна връзката.

Предпочитаме да ловим престъпници по старомодния начин…

И точно заради това ние ще го пипнем, а вие — не, помисли си детективът, като се завъртя на стола и отново насочи вниманието си към монитора на компютъра на Биг Брадър.

Джек Мълър излезе от универсалния магазин в центъра на Анандейл, следвайки младежа, когото беше забелязал на щанда за бижута.

Навело глава, момчето бързо се отдалечаваше от магазина.

Докато вървяха по малката странична уличка, Мълър внезапно се затича напред, сграбчи хилавото хлапе за ръката и го издърпа в сянката.

— Господи! — прошепна изненадано то.

Мълър го притисна към стената.

— Не си мислѝ за бягство. — Погледна към джобовете на момчето. — И не си мислѝ за нищо друго.

— Нямам… — започна момчето с треперлив глас, — нямам пистолет… и нож нямам.

— Как се казваш?

— Аз…

— Име? — излая Мълър.

— Сам. Сам Филипс. К’во искаш?

— Дай ми часовника.

Момчето въздъхна и завъртя очи.

— Дай ми го. Нали не искаш сам да го взема. — Мълър беше по-тежък от момчето с двайсетина килограма.

Хлапето бръкна в джоба си и му подаде Сейкото, задигнат от щанда в магазина. Мълър го взе.

— Кой си ти? От охраната? Ченге?

Мълър го изгледа внимателно и бавно пъхна часовника в джоба си.

— Много си непохватен. Ако пазачът не беше отишъл до тоалетната, щеше да те пипне.

— Какъв пазач? — настръхна момчето.

— Това имам предвид. Онзи дребен тип с износеното сако и мръсните джинси.

— Той е бил от охраната?

— Да.

— Но… Как го забеляза?

— Да кажем — отвърна мрачно Мълър, — че съм имал достатъчно вземане-даване с подобни типове.

Момчето погледна за миг нагоре, огледа Мълър, после продължи да изучава асфалта на уличката.

— Как ме забеляза?

— Не беше трудно. Моткаше се дебнешком из магазина, сякаш вече си бил арестуван.

— Какво ще нравиш, ще ме пребъркаш ли?

Мълър предпазливо огледа уличката.

— Имам нужда някой да ми помогне утре за една работа, дето съм организирал — каза той.

— Но защо аз?

— Има разни типове, които ми кроят шапката.

— Ченгета?

— Абе… разни типове. — Мълър кимна към часовника. — Но тъй като те видях да задигаш това, знам, че работиш самостоятелно.

— Какво трябва да направя?

— Нищо особено… Трябва ми шофьор. Работа за половин час.

— И колко ще кихнеш? — донякога уплашено, донякъде развълнувано попита момчето.

— Ще ти платя пет стотака — каза Мълър и погледна хлапето в очите.

Момчето отново огледа улицата.

— За половин час? — невярващо попита то.

Мълър кимна.

— Мамка му. Пет стотака?

— Точно така.

— Какво ще правим? — попита момчето, вече с известна предпазливост. — Точно, искам да кажа.

— Трябва… да прибера някои неща от една къща на Тремонт. Искам да паркираш на уличката зад къщата, докато аз вляза вътре за няколко минути.

Момчето се ухили.

— Аха, значи се каниш да чопнеш нещо? Това е обир, нали?

Мълър му изшътка да мълчи.

— Дори така да е, да не мислиш, че ще го кажа на глас?

— Съжалявам. Не съобразих. — Момчето присви очи. — Слушай, имам едно приятелче. Имаме стабилна връзка. Снабдява ни с добра стока. Искам да кажа, че става лесно. Можем да я завъртим за седмица. Ако влезеш с една-две хилядарки, той ще ни направи по-голяма отстъпка. Можеш да си удвоиш парите. Интересува ли те?

— Дрога?

— Да.

— Стоя далеч от нея. И ти стой. Ще ти съсипе живота. Имай го предвид… Ще се срещнем утре, нали?

— Кога?

— По обяд. На ъгъла на Седма и Мейпъл. Пред Старбъкс.

— Ще стане, предполагам.

— Не предполагай! Бъди там! — Мълър понечи да тръгне.

— Ако утре всичко мине нормално, смяташ ли, че може да има и друга работа за мен?

— Вероятно ще отсъствам известно време — каза Мълър. — Но, да, защо не. Ако не оплетеш конците, естествено.

— Аз си върша добре работата, господине. Но ти… Как се казваш?

— Няма нужда да знаеш.

Момчето кимна.

— Добре. Разбира се… Още нещо. Ами часовника?

— Аз ще се отърва от доказателството вместо теб. След като хлапето си тръгна, Мълър стигна бавно до началото на уличката и надзърна навън. От екипа за следене на Карнеги нямаше и следа. По-рано се беше постарал да се измъкне от тях, но внимаваше, защото куките явно притежаваха вълшебни способности да се появяват изневиделица и да го следят и подслушват с проклетите си микрофони и телеобективи.

Мълър нахлупи бейзболната си шапка с емблемата на Оуклънд, наведе глава, излезе от уличката и тръгна бързо по тротоара, сякаш сателити следяха позицията му от хиляди километри в космоса.