Вал Макдърмид - Да разбиеш мълчанието

— Или с главен инспектор Фийлдинг — измърмори Пола. — Това истина ли е, Карол? Нали не е някаква шега?

— Никога през живота си не съм била по-сериозна. Вчера сутринта мислех, че животът ми отива по дяволите. Сега пред мен се разкрива най-добрата перспектива от години. Какво има да не ѝ харесвам?

Пола долови ликуването в гласа ѝ. И същото ликуване започна да се надига и у нея. Щеше отново да работи за Карол, да върши сериозна, истинска детективска работа, щеше да прилага уменията си в разпити на престъпници, които трябваше да бъдат възможно най-здраво оплетени в мрежите им. О, да, за такова нещо си струваше да ставаш сутрин от леглото.

— И къде ще бъдем настанени?

— Очевидно е, че ще пътуваме доста. Когато работим по даден случай, ще отиваме на място. Но постоянният ни офис ще бъде тук, в Брадфийлд. В момента ремонтират последния етаж на Скенфрит Стрийт за нас.

— Ще има ли машина за кафе?

— Уредено е.

— В такъв случай съм готова. Кога започваме?

— Официално в понеделник. Но ако искаш да дойдеш утре, и това ще бъде добре. Още няма да имаме офис, но ще ти пратя есемес, за да ти кажа къде ще се съберем.

— Имаме ли вече възложени случаи?

Карол се разсмя.

— Спокойно. Още нямаме дори бяла дъска за офиса.

— Значи ще седим и ще пием кафе, докато ни я докарат?

— Не точно. Казах си, че ще ни трябва малко тренировка, за да настроим уменията си — в тона на Карол се долавяше престорена небрежност, която подготви Пола за следващите ѝ думи. — Бихме могли да продължаваме със случаите по самоубийствата в резултат на кибертормоз. Заради усещането, че започваме.

— Колкото и да е странно, надявах се да кажеш тъкмо това. Заета ли си тази вечер?

Алвин Амброуз придърпа кордата и загледа мрачно празната кукичка. Беше му се сторило, че там има нещо. Е, да, очевидно беше имало, само че въпросното нещо беше налапало стръвта, но не и кукичката. Нещо, което се угояваше на негова сметка. Предполагаше се, че въдичарството действа успокояващо. Затова и жена му му беше купила някои основни риболовни принадлежности за последния му рожден ден.

— Върви да седиш на брега на някой канал и да разпускаш — беше казала тя. Но в действителност той седеше на брега на канала, обзет от мрачни мисли. Което не беше същото. Съвсем не.

Той понамести масивното си тяло на миниатюрното столче, наниза нов червей на кукичката, потръпвайки отвратено, и хвърли отново въдицата. Рядко му се случваше да наблюдава работата на червеите. Не можеше да се каже, че в Уест Мърсия гъмжи от сцени на престъпления. Но все пак това му се беше случвало достатъчно често, за да не може да ги търпи, независимо от ползата от тях в съдебномедицинските изследвания. Топлата смрад, излъчвана от купищата червеи, гризящи някой труп, можеше да преобърне и най-здравия стомах.

Амброуз въздъхна и се загледа надолу по брега. На двеста ярда по-нататък друг мъж седеше изгърбен над въдицата си. Беше изгледал подозрително Амброуз, когато той мина покрай него, и не отвърна на дружелюбния поздрав на сержанта. Това беше друг проблем. Амброуз беше свикнал да бъде единственият чернокож мъж в помещението на много места — в кръчмата, на работа в криминалния отдел, в съдебната зала — въпреки че нещата се подобряваха с всяка изминала година. Но на всички тези места хората отбелязваха присъствието му. Нито веднъж досега не беше видял чернокож мъж да лови риба край някой канал, а и не беше се натъквал на друг въдичар, склонен да размени с него няколко думи извън възможно най-въздържания поздрав. Жена му се опитваше да го убеди, че въдичарството е самотно занимание и причината се крие в това. Но не беше успяла. Затова заниманието, което трябваше да отпусне нервите му и да го успокои, го беше превърнало в раздразнителен човек, убеден, че тук не му е мястото.

Телефонът му завибрира и наруши мрачните му мисли. Ако имаше късмет, можеше да го викат на работа. Нещо интересно, което да го накара да работи с ентусиазъм.

— Къде такъв късмет — измърмори той и се изправи, за да измъкне телефона от джоба на джинсите си, които винаги се опъваха докрай на мускулестите му бедра. На екрана пишеше „скрит номер“. Значи почти сигурно работа.

— Амброуз — каза той, стараейки се гласът му да прозвучи авторитетно.

— Алвин? Обажда се Карол Джордан. Помниш ли ме?

Като че ли би могъл да забрави. Карол Джордан, жената, която го беше въвлякла в най-тежкото разследване от цялата му кариера. Жена, която с един поглед можеше да те накара да изпиташ чувството, че ти изтръгват вътрешностите, но можеше и да те изпълни с гордост и самоувереност, когато усмивката ѝ достигнеше до очите.