Вал Макдърмид - Да разбиеш мълчанието

Не му се наложи да чака дълго. Карол и Пола пристигнаха с колата пред хотела само седем минути след обаждането му. Карол не губеше време; връхлетя в хотела, Пола и Тони тичаха по петите ѝ. Тя размаха полицейската си карта, отправи най-непреклонния си поглед към рецепциониста и само след мигове те бяха вече в офиса зад рецепцията, и разговаряха с дежурния мениджър, елегантен млад мъж с френски акцент.

— На корниза около тринайсетия етаж има човек — каза Карол.

Мениджърът се намръщи.

— При нас няма тринайсети етаж.

Що за странен отговор, помисли си Тони. Това, че мениджърът се вълнуваше повече от номерацията на етажите, отколкото от възможно самоубийство, доказваше сериозно объркване на приоритетите.

— Имам предвид предпоследния етаж.

— Той е четиринайсети.

— Но всъщност е тринайсети — настоя Тони. — Просто нямате етаж, който да се нарича тринайсети, нали? Заради суеверията на хората?

Мениджърът направи гримаса.

— Щом казвате. Но така е, етажът над дванайсетия се води четиринайсети.

— Радвам се, че успяхме да изясним това — отбеляза Карол с неприкрит сарказъм. — Къде точно е той, Тони?

— Пред третия прозорец, като се брои от ъгъла с Мидланд Стрийт.

Мениджърът вдигна очи нагоре, като че ли се опитваше да си представи конфигурацията на етажите над себе си.

— Това е спалнята — каза той. — На апартамент 1447, струва ми се.

— Какво точно има пред прозореца? — попита Карол.

— Корниз и пред него парапет. Корнизът обикаля целия етаж. Но на него не може да се излиза от стаите, прозорците не се отварят достатъчно широко.

— Как тогава е успял да стигне дотам? — попита Пола.

— Трябва да е излязъл през вратата, предвидена за хората, които се занимават с поддръжката на сградата. Тя е точно зад ъгъла.

Тони въздъхна раздразнено.

— Откъдето и да е излязъл, налага се и аз да мина оттам, и то трябва да стигна бързо до това място, преди той да успее да събере сили да се хвърли — забелязал шокираното изражение на мениджъра, той продължи: — А вие какво мислите, че е излязъл, за да се наслаждава на гледката ли? Ще се самоубие, ако не намеря начин да го спра.

Мениджърът се зачерви.

— Но това е ужасно! Трябва да го спрете! — той мина пред тях и тръгна да излиза от стаята, подхвърляйки през рамо: — Елате с мен, ще ви отведа там веднага.

В асансьора мениджърът не можеше да си намери място, въртеше се и нервничеше като малко дете, прекалило със захарта. — Защо този човек иска да направи това? Защо е дошъл тук? Има нещо против нас ли?

— Не става дума за някакво лично отмъщение, насочено към хотела — каза Тони. — Просто сградата има някакво значение за него, това е всичко. Свързана е с миналото на семейството му.

На четиринайсетия етаж те забързаха по постлания с плътен мокет коридор, докато стигнаха една немаркирана врата, която почти не се открояваше от тъмните стени. Мениджърът пъхна карта-ключ в ключалката. Чу се жужене и вратата се отвори. Той я открехна леко.

— Не знам как е влязъл тук. По принцип би трябвало да не може.

— Аз поемам оттук — каза Тони.

Мениджърът като че ли се накани да протестира, но Пола постави твърдо ръка на рамото му.

— Той знае какво прави. Трябва да чакате тук — говореше с мекия тон на майка, която се обръща към неспокойно дете. Тони ѝ кимна в знак на благодарност и се промъкна през открехнатата врата.

Първото, което му направи впечатлеше, беше вятърът. Долу, на земята, той се чувстваше като лек повей, но на тринайсетия етаж силното въздушно течение дърпаше тялото му, рошеше косата и вледеняваше ушите му. Шумът от уличното движение се издигаше до него на вълни. Тони се огледа. Корнизът беше широк около два фута, мръсен бордюр от грапав бетон; тук, където никой не виждаше, бяха ползваш евтин материал, за разлика от пищния червен варовик и тухлите на видимата част от фасадата. Корнизът беше ограден с балюстрада от ваян камък, с приблизителна височина половин човешки ръст, перилото беше широко около един фут. Тони прецени, че е достатъчно широко, за да се седне удобно на него. Тръгна предпазливо към ъгъла, убеждавайки се, че се намира в пълна безопасност.

Зави, внимавайки да не стресне Мартин. Оказа се, че не е трябвало да се безпокои. Другият човек не помръдна. Седеше на парапета, провесил крака в празното пространство и хванал леко края на каменното перило. Лицето му беше изпито, присвиваше очи, като че ли му беше трудно да фокусира погледа си.