Вал Макдърмид - Да разбиеш мълчанието

— Можеш ли да отделиш една минута, Стейс?

Тя вдигна глава и примигна, като че ли се събуждаше.

— Моля?

— Да дойдеш за минута?

Тя кимна, стана от мястото си зад мониторите и се протегна. Кевин се постара да не обръща внимание на начина, по който блузата се обтегна на гърдите ѝ. Години наред се беше приучавал да не проявява сексизъм, но беше трудно, когато женските тела бяха толкова близо, толкова привлекателни, толкова изкусителни.

Пола и Стейси седнаха в края на масата, на която той седеше, зает с издирването на стари приятели на Матю Мартин.

— Преди малко разговарях с Пени — каза той и хвърли тревожен поглед към отворената врата на Карол.

— Ще ни зарадваш ли? — попита Пола.

Той се почеса по ухото.

— Не бих употребил думата радост, но имам отговор.

— Кой е бил? — попита Стейси.

Гласът на Кевин преливаше от презрение.

— Бившият ни колега, детектив Сам Еванс.

Лицето на Стейси застина, клепачите ѝ не трепваха, устните ѝ бяха полуотворени. Пола си пое рязко дъх.

— Сигурен ли си?

— Пени е сигурна, а аз нямам причина да се съмнявам в думите ѝ. Тя знае, че ако ме прецака, занапред няма да научи нищичко за работата на отдела.

Докато той говореше, Стейси се обърна, влезе обратно в стаичката си и затвори вратата след себе си. Пола я изпрати с поглед.

— О, по дяволите — каза тя.

— Какво ѝ става на Стейси? — попита Кевин. — Искам да кажа, знам, че получаването на информация от органични форми на живот е извън нейната сфера на интереси, но поне разполагаме с необходимата информация.

— Тя излиза с него. Ти не знаеше ли?

Кевин я изгледа шокирано.

— Нямах представа. Изобщо не мислех, че Стейси се вижда с някого.

— По принцип е така. Точно затова новината я потресе толкова. Това ще разбие сърцето ѝ.

— Е, наистина съжалявам за това. Що се отнася до мен, аз смятам да го потроша от бой.

— Не, Кевин. Мисля, че не бива да вдигаме шум около тази история. Ако не е със Стейси, той няма откъде да черпи информация, която да изнася след това. Би трябвало да намерим начин да му покажем, че знаем, но нищо повече.

Кевин изсумтя.

— Стига да го направим публично — каза той. — Хората, с които работи сега, трябва да знаят, че е неспособен на лоялност мръсник.

— Съгласна съм. Ще измислим нещо веднага след като арестуваме Матю Мартин, обещавам. Но да няма счупени крака и разкървавени носове.

Кевин притвори очи и кимна уморено.

— Добре, ти печелиш. А сега запретвай ръкави и ми помогни да намеря някой, който още поддържа връзка с Матю Мартин.

Тони, застанал във фоайето на участъка на Скенф Стрийт, извади телефона си. Понякога, когато действаше по внезапно хрумване, не искаше да го прави пред свидетели. Никой не иска да изглежда като глупак, когато идеята му се окаже неоснователна. Набра един номер, после зачака. Отсреща отговориха при третото позвъняване. Гласът беше рязък и властен.

— Да? Кой се обажда?

— Господин Мартин ли е?

— Вие се обаждате, приятелю. Би трябвало да сте наясно чий номер избирате.

— Името ми е Тони Хил — каза Тони. — Трябва да ви задам един въпрос, който може да ви се стори малко откачен.

— Защо тогава трябва да отговарям? И кой, по дяволите, сте вие, Тони Хил?

— Аз съм човекът, който се опитва да попречи на Матю да направи глупост. Нямам време за обяснения, но можете да ми вярвате, не му мисля злото.

— Не разбирам. Говорите някакви небивалици — каза с по-прикрито раздразнение Пийт Мартин. — Какво разбирате под „глупост“?

— Само един въпрос, моля ви. Има ли една от тези две сгради някакво специално значение за Матю — „Кулата“ на Брадфийлдското застрахователно дружество или хотел „Ексчейндж“?

— Да не сте някаква откачалка?

— Въпросът е съвсем безобиден. Моля ви, господин Мартин.

— Това да не е някакъв номер? Затварям телефона.

— Не! — извика Тони. — Не съм луд и никой не ви крои номер. Това е жизненоважно. Говоря честно. Какво ви пречи да отговорите?

Човекът отсреща помълча.

— Сватбеният ни прием беше в „Ексчейндж“. Доволен ли сте сега, побъркан тип такъв? — и затвори телефона, но Тони не се впечатли от това. Вече знаеше къде трябва да отиде. Целта му се намираше в другия край на градския център, на около десет минути път. Щеше да му е по-лесно да стигне дотам пеш, отколкото да убеждава Карол да му даде кола и шофьор. Освен това, ако Матю Мартин беше още жив, можеше да го подплашат и да скочи, ако видеше полицейска кола да лети с пълна газ към хотел „Брадфийлд Ексчейндж“.