Вал Макдърмид - Да разбиеш мълчанието

Карол изчака останалите да си тръгнат и повика обратно Тони, тъкмо когато той отиваше към вратата.

— Какво е искреното ти мнение? — попита тя, облягайки се на масата, а умореният ѝ поглед издаваше колко неистинска е била увереността, която бе проявила по време на брифинга.

— Мисля, че се справяш добре, като се вземат предвид всички обстоятелства.

Тя поклати глава с уморена усмивка.

— Нямах предвид себе си, а случая — ако такъв съществува. Ако не сме се впуснали да преследваме сенки, защото имаме нужда да вършим нещо, за да не се побъркаме.

— Каквато и да е стойността на мнението ми, аз мисля, че случай съществува. Но мисля също така, че трябва да действаме бързо, защото всеки момент някое от регионалните звена, които обслужваме, може да ни поднесе повод за официално разследване. И тогава ще ни припари под краката. Трябва да решим този случай и за да покажем, че разполагаме с необходимите умения да забелязваме онова, което се случва под носа ни. Но и за да си припомним колко ни бива.

Карол прокара ръка по косата си.

— Прав си — тя затвори очи за миг, присвивайки клепачи. — Господи, колко добре би ми се отразило едно питие! Все ми се налага да се хвана здраво за нещо, за да не личи, че ръцете ми треперят — погледна го право в очите. — Нямах представа, наистина нямах представа колко тежко е положението с моето пиене. Искрено вярвах, че го държа под контрол.

Той постави ръка над лакътя и.

— Никога не е лесно да бъдем обективни, когато става дума за нас самите. Затова аз имам нужда от консултанта си. Джейкъб невинаги е прав, както и аз не съм винаги прав. Но той винаги ми помага да видя нещата в различен ракурс. Ти имаше нужда само от това, Карол. Справяш се много добре. Можеш да ми вярваш за това.

Вратата зад тях се отвори и двамата се обърнаха, заставайки лице в лице с висок, кокалест млад мъж с големи кафяви очи, фино очертани вежди и смешно дълги мигли. Той беше облечен в тъмносин костюм, който може би щеше да изпълни някой ден, ако се хранеше редовно в полицейския стол. Усмихна се неуверено.

— Главен инспектор Джордан? Аз съм детектив Хусаин. Казаха ми, че ме местят във вашия отдел.

Карол го огледа от горе до долу.

— Нали знаете какво представляваме?

Той кимна, но изражението му си остана неуверено.

— Отдел за борба с особено тежки престъпления. Като летящия отряд на Лондонската полиция, само че не се занимавате с въоръжени грабежи, а с убийства.

— И сме неподкупни за разлика от тях — каза Тони. — Не забравяй неподкупността.

Хусаин явно не беше наясно дали това е шега или не. Той като че ли се засегна.

— Да, сър.

— Не съм „сър“. Дори не съм ченге. Аз съм Тони Хил. Доктор Тони Хил, клиничен психолог.

— Не питай какво търси той тук — каза Карол. — Трудно е за обяснение, преди да го видиш на практика. Радвам се, че се присъединяваш към нас. Сержант Макинтайър говори много възторжено за теб.

— Благодаря, мадам — облекчението му, че вече е стъпил на здрава почва, се изпари, когато забеляза смръщването ѝ.

— Не ме наричай мадам. Шефе, бос, дори главен инспектор Джордан, но не и мадам. Такова обръщение ме кара да се чувствам на сто и четири години.

— Да, ма… шефе — той почти се усмихна.

— А какво е малкото ти име? Ние тук не държим на формалностите.

— Карим, шефе.

— Добре, Карим. В този екип ще носиш значителна отговорност. Ще трябва да се учиш бързо и добре. Намираме се на такъв етап, че трябва или да плуваме, или да потънем.

— Няма проблем, шефе. Аз съм добър плувец — той се усмихна, самоуверено, но не нагло.

— Е, тогава ще те накараме да скочиш в дълбокото. Тръгваш с мен. Може да шофираш. Отиваме в Рочдейл.

— Ще обикаляме основните забележителности, така ли, шефе?

Карол погледна измъчено Тони.

— Бог да ми е на помощ, още един, който се има за шегобиец. Хайде, Карим. Ще ти обясня по пътя за какво става дума.

Според сведенията на Стейси Стив Фишър работеше за една застрахователна компания. Беше един от хората, които звънят по вратите на нищо неподозиращи хора, готвещи се да вечерят, за да им отправят страховити предупреждения колко много ще се повишат вноските им, ако не видят къде е правият път и не започнат незабавно да се застраховат в компанията, представлявана от посетителя. Представата, че човек може да се издържа с такава работа, подейства ужасно потискащо на Карол. Лесно беше да се отнесеш с пренебрежение към такива амбулантни застрахователи, но тя предполагаше, че повечето от тях са почтени млади хора, опитващи се отчаяно да се издържат със законно придобити средства, приемайки подобни жалки назначения, тъй като не са могли да намерят нищо друго. Сред тях сигурно имаше и боклуци като Стив Фишър, но такива като него имаше навсякъде. Дори в полицията.