Вал Макдърмид - Да разбиеш мълчанието

Но тук нямаше място, където някой би могъл да се скрие, а и не се виждаше никой. Бяха паркирани няколко коли, предимно на доброволци; повечето им клиенти не можеха да си позволят да идват тук с коли. Който и да бе направил това, беше изчезнал отдавна. Тя не можеше дори да бъде сигурна, че атаката е насочена конкретно към нея. Наоколо живееха някакви откачени противници на хранителните банки, които твърдяха, че те привличат хора, които в техните очи бяха просто паразити: имигранти, бедняци, хора с психически проблеми, чието лечение не налагаше изолация.

Урсула измърмори нещо под нос и отключи колата си. Най-малко от всичко ѝ се искаше да сменя гума. Искаше вече да се е прибрала у дома и да яде вкусната вечеря, която Бил сигурно беше приготвил. Утре сутринта щеше да отиде за два дни до Лондон, а в такива случаи винаги държеше да сготви нещо специално в навечерието на заминаването си. Като че ли искаше с ароматите, които щяха да останат след него в кухнята и хладилника, да ѝ напомня за себе си.

Докато тя отваряше багажника, някаква друга кола навлезе в паркинга и спря до нея. Урсула погледна към нея и разпозна новия доброволец, с когото беше разговаряла миналата седмица. Как ли му беше името? Майк? Мат? Мартин? Тя избута настрана купчината екологични пазарски торби и вдигна капака на резервната гума. Мат, да, така беше.

Преди тя да разбере какво става, той вече стоеше между двете коли. На лицето му бе изписана загриженост.

— Нещо не е наред, така ли, Урсула?

— Някой е срязал една от гумите ми — каза тя, привеждайки се напред, за да освободи скобата, която придържаше резервната гума.

— Шегуваш се. Това е ужасно.

Тя помълча, после въздъхна.

— Доста обезпокоително е, Мат. Свикнала съм да оспорват онова, което пиша, но никога не се е стигало до директни атаки като тази.

Той пристъпи напред.

— Позволи ми да ти помогна. Доста съм сръчен — и той се усмихна, с открито, обезоръжаващо изражение.

Тя се поколеба, но само за миг. Като съвестна феминистка съзнаваше, че трябва сама да поеме отговорност за себе си. Но имаше и по-лоши неща от това да приемеш нечия помощ, дори ако този, който ти я предлага, е мъж. В края на краищата, не можеше да се каже, че тя разиграва ролята на безпомощна малка женичка. Беше напълно способна да смени гумата сама, но честно казано, не би възразила да се отърве от тежката работа и свързаната с нея мръсотия.

— Благодаря. Много съм ти задължена — тя отстъпи, за да му даде достъп до резервната гума и инструментите.

— Ще се справя за нула време — каза той. — Обичам да си цапам ръцете. А напоследък рядко ми се удава такава възможност.

По време на предишния им разговор ѝ беше обяснил, че е системен анализатор и че работи със средни и малки фирми, които го наемат да рационализира дейностите им. Затова пътувал из цялата страна и програмата му била непредсказуема. Тя предполагаше, че е добър в работата си. В хранителната банка работеше прецизно и организирано. Иначе беше доста безличен с кестенявата си коса, подстригана спретнато, но не в някакъв изразен стил, с правилните си черти и средния си ръст. Нямаше нищо драматично или заплашително у него, нищо, което би мото да притесни жените, които идваха при тях, или да накара мъжете да почувстват някакво предизвикателство.

Такъв беше и сега. Без суетене извади резервната гума и крика, скрит под шасито.

— Права си, някой я е рязал с нож — каза той, като приклекна, за да огледа другата гума. — Създава усещане за много лично отношение.

— Така е — отвърна Урсула, неспособна да възпре тръпката, която премина по тялото ѝ. — Но може колата да е избрана произволно. Може да е някой, който е против хранителната банка.

Той поклати глава.

— Не мисля така. Ако е някой, който се дразни толкова много от хранителната банка, би счупил с тухла някой прозорец или щеше да хвърли кучешки лайна в пощенската кутия.

— Това наистина ме плаши. Получавам много хейтърски имейли — не знам дали споменах пред теб, че работя в едно онлайн списание? Някои хора — честно казано, някои мъже — не харесват онова, което пиша в него. Но за първи път се сблъсквам с такава директна, лична атака.

Той изпухтя, докато се опитваше да развинти гайките, придържащи скобата на колелото.

— Човек не мисли за тези неща, когато прави полемично изказване. За хората, които ще се възмутят дотолкова, че може да те нападнат директно.

— Колко си прав — въздъхна Урсула. — Но не бих направила нищо по-различно. Човек трябва да защитава убежденията си. Какъв би бил иначе смисълът да ги има?