Вал Макдърмид - Да разбиеш мълчанието

Тя изрази това свое мнение пред Карим, докато пътуваха по магистралата към Рочдейл.

— Нали знаете колко тежка е работата на униформените полицаи през уикенда? Безпросветното напиване, побоищата, изпотрошените хора в спешно отделение? — каза той.

— Каква е връзката? — попита Карол, питайки се как от амбулантни застрахователи са стигнали до безпросветно напиване.

— Струва ми се, че това до голяма степен се дължи и на факта, че повечето млади хора на моите години са принудени да приемат подобни жалки назначения. Всеки ден едно и също, шефовете те мразят и не им пука, че ти го знаеш, самата ти работа те кара да се чувстваш като кучешко лайно, залепнало за нечия подметка. Така че, когато дойде уикендът, не искаш нищо друго, освен да се отрежеш тотално и да забравиш колко отвратителен живот водиш.

— Значи това е начинът, по който ти би решил проблема? Като осигуриш на хората стойностна работа?

— Да, така мисля.

— Но навремето, когато аз бях млада, пак имаше много непрестижни работни места. Да работиш в мина или във фабрика — това не е ли също толкова лошо?

Карим навлезе в отклонението, което щеше да ги отведе в индустриалната зона, където работеше Стив.

— Работата е била тежка, да. И е била опасна. Но хората са били заедно, били са приятели, били са готови да си помагат. А и са имали сигурност — такива работни места са били доживотни, стига да ги искаш. Първата работа на баща ми, след като пристигнал тук, била в една фабрика в Блакбърн, и той ми е разказвал, че е имал съвсем ясното чувство, че може да се издигне и да постигне нещо за себе си. А хората от моето поколение не се чувстват така. Повечето момчета, които познавам, не изпитват никакъв оптимизъм. Аз съм кажи-речи единственият, който мисли, че има шансове за добро бъдеще. Ако работех в кол-център, вероятно при всяка възможност щях да отивам да се натряскам някъде.

Казаното от него звучеше смислено. Карол се усмихна с лека ирония. Щеше да се впише добре сред устатите, своеволни представители на екипа, който сега щеше да се превърне в негов втори дом.

— Склонна съм да се съглася.

Завиха по широка улица, оградена от двете страни с безлични блокове с тухлени фасади и тесни прозорци. Мястото, накъдето се бяха насочили, беше окичено за тяхно удобство с табели, на които бяха изписани името на компанията и предлаганите от нея услуги. Карим спря пред едно място на паркинга, запазено за финансовия директор и погледна въпросително Карол.

— О, да — каза тя. — Не бих се отказала да ги настъпим по мазолите.

Влязоха в толкова миниатюрна приемна, че само тяхната поява беше достатъчна тя да изглежда претъпкана. Карол извади картата си.

— Тук съм, за да разговарям с един от вашите служители, Стив Фишър.

Рецепционистката, двайсет и няколко годишна пълна жена с идеално фризирана коса, безукорен грим и маникюр, почти не им обърна внимание.

— Имате ли уговорена среща? — това дори не звучеше като въпрос.

Карол ѝ отправи най-опасната си усмивка и заговори тихо. Съчетанието беше плашещо.

— Аз нямам нужда от предварителна уговорка. Ръководя регионалния отдел за борба с особено тежки престъпления и съм дошла, за да говоря със Став Филтър. А сега, ако вие не сте в състояние да ми осигурите тази среща, ви предлагам да се свържете с някой, който ще го направи.

Рецепционистката успя да подбели очи като последна проява на предизвикателство. Но вдигна телефонната слушалка и натисна едно копче.

— Тук едно ченге иска да разговаря с някой си Став Фишър… Не, не каза… Добре — и тя остави слушалката със замах. — Господин Ласкаровиц ще дойде след минута.

— А той е… — обади се Карим.

— Отговаря за тези неща.

Още докато тя говореше, една врата зад нея се отвори и някакъв набит мъж с бръсната глава и петна от пот под мишниците връхлетя в приемната.

— От полицията ли сте? — попита той недоверчиво. — Какво търсите тук?

„Хайде пак.“ Карол представи себе си и Карим и обясни причината за идването им.

— За какво искате да разговаряте със Став?

Карол хвърли поглед към рецепционистката.

— Може ли да говорим на не толкова публично място?

Ласкаровиц измърмори под нос „О, да му се не види“ и ги поведе по един мрачен коридор. Първата врата, до която стигнаха, беше на кабинета му. Стаята беше малка, но спретната, стените покрити със снимки, на всяка от които се виждаше той — или как се ръкува с други също толкова непривлекателни мъже, или позиращ с още няколко души във футболни екипи. Вътре миришеше на пържен лук, мокетът беше същинска мозайка от кафяви петна. Нямаше къде да седнат, затова Карим се облегна на една стена, а Карол приседна на единия ъгъл на бюрото, развеселена от притеснението, изписано по лицето на Ласкаровиц.