Даниъл Силва - Черната вдовица

Здравеопазването в Сирия беше отвратително дори преди въстанието, а сега, в хаоса на гражданската война, почти не съществуваше. Националната болница в Рака беше руина без лекарства и консумативи и пълна с ранени бойци на ИДИЛ. Останалите несретни граждани на града получаваха грижи от малки клиники, пръснати из кварталите. Натали се натъкна на една, докато търсеше хляб на втория ден от престоя си в Рака, и откри, че е пълна с цивилни жертви на руските въздушни атаки — много от тях бяха мъртви, а други скоро също щяха да бъдат. Нямаше лекари, само шофьори на линейки и „медицински сестри“ на ИДИЛ, които бяха получили само елементарно обучение. Натали каза, че е лекар, и веднага започна да лекува ранените с консумативите, които успя да намери. Направи го все още облечена в нескопосаната нестерилизирана абая, защото ръмжащ член на шериатската полиция заплаши да я пребие, ако я свали. Вечерта, когато най-накрая се върна в апартамента, изпра кръвта от абаята във вода от Ефрат. Рака се бе върнала в далечното минало.

В апартамента не носеха абаите, само хиджаби. Забрадката на Миранда подчертаваше деликатните ѝ келтски черти и караше морскозелените ѝ очи да изпъкват. Същата вечер, докато приготвяше вечеря, тя разказа как бе приела исляма. Домът на детството ѝ бил ужасно нещастно място — майка алкохоличка, безработен баща грубиян, който имал склонност към сексуално насилие. На тринайсет тя започнала да пие много и да взема наркотици. Забременяла два пъти и двата пъти направила аборт.

— Бях напълно объркана — каза тя. — Нямах никакво бъдеще.

Един ден, надрусана и пияна, се озовала пред ислямска книжарница в центъра на Бристол. Някакъв мюсюлманин я видял да се взира през витрината и я поканил вътре. Тя отказала, но приела предложението да получи безплатна книга.

— Изкушавах се да я хвърля в първата кофа за боклук. Радвам се, че не го направих. Тя промени живота ми.

Спряла да пие, да взема наркотици и да прави секс с момчета, които едва познава. След това приела исляма, забрадила се и започнала да се моли по пет пъти на ден. Родителите ѝ били непрактикуващи англикани, неверници, но не искали дъщеря мюсюлманка. Изхвърлили я от къщи само с един куфар и сто паунда в брой и тя отишла в Източен Лондон, където била приета от група мюсюлмани в Тауър Хамлетс. Там срещнала йорданец на име Джалал Насер, който ѝ разкрил красотата на джихада и мъченичеството. Тя се присъединила към ИДИЛ, пътувала тайно до Сирия за обучение и се върнала незабелязано във Великобритания. Изпитваше страхопочитание към Джалал и може би бе малко влюбена в него.

— Ако някога си вземе съпруги — каза тя, — се надявам да съм една от тях. В момента е прекалено зает, за да се ожени. Той е женен за Саладин.

Натали знаеше това име, но д-р Хадауи — не. Тя отвърна подобаващо.

— Кой? — попита предпазливо.

— Саладин. Той е лидерът на нашата мрежа.

— Срещала ли си се с него?

— Със Саладин ли? — Миранда се усмихна замечтано и поклати глава. — Аз съм прекалено ниско в хранителната верига. Само високопоставените лидери са наясно кой е той. Но кой знае? Може би ти ще се срещнеш с него.

— Защо мислиш така?

— Защото те имат големи планове за теб.

— Джалал ли ти го каза?

— Нямаше нужда да ми го споменава.

Но Натали не бе убедена. Всъщност си мислеше точно обратното: че са я забравили. В онази нощ, а и на следващата тя лежеше будна върху одеялото и се взираше в квадратния отрязък небе, който се виждаше през единствения прозорец. Градът бе напълно тъмен, звездите бяха като електрически крушки. Представяше си как шпионският сателит „Офек 10“ наднича към нея и как я следва, когато върви по улиците в тъмния град.

Най-накрая, малко преди зазоряване на третата нощ, почти веднага след американска въздушна атака на север, тя чу стъпки по коридора пред стаята си. Четири удара като от парен чук разтресоха вратата, след това тя се отвори с трясък, сякаш бе гръмната с бомба. Натали веднага се покри с абаята, преди фенерче да освети лицето ѝ. Взеха само нея, Миранда я оставиха. На улицата чакаше очукан и прашен джип. Набутаха я на задната седалка, тези брадати, облечени в черно воини на исляма с диви погледи, и джипът потегли рязко. Тя надникна през затъмнения прозорец и гъстия воал на абаята си към лудостта навън — към отрязаните глави на металните колове, сгърчените трупове на кръстовете, снимките на жените без лица на витрините на магазините. „Аз съм д-р Лейла Хадауи — каза си тя. — Аз съм Лейла, която обича Зиад, Лейла от Сумайрия. И скоро ще умра.“