Даниъл Силва - Черната вдовица

— Ти си неомъжена — заяви изведнъж той.

— Да — отвърна Натали и този път не излъга.

— Някога си била сгодена?

— Почти.

— За Зиад ал Масри? Брат, загинал в йордански арест?

Тя бавно кимна.

— Къде се запознахте?

— В Париж-юг.

— Какво учеше той?

— Електроника.

— Да, знам. — Мъжът остави досието ѝ на килима. — Имаме много поддръжници в Йордания. Много от нашите братя са били йордански граждани. И никой от тях — каза той — не е чувал за човек на име Зиад ал Масри.

— Зиад никога не е бил политически активен в Йордания — отвърна тя много по-спокойно, отколкото ѝ се бе струвало възможно. — Той се радикализира чак след като се премести в Европа.

— Бил е член на „Хизб ут Тахрир“?

— Не и официално.

— Това би обяснило защо никой от братята ни от „Хизб ут Тахрир“ не е чувал за него. — Той разглеждаше спокойно Натали, докато нов водопад от пот течеше по гърба ѝ. — Не си пиеш чая — отбеляза иракчанинът.

— Защото ме карате да се чувствам напрегната.

— Такова е намерението ми.

Думите му предизвикаха сподавен смях сред тримата мъже, седнали зад него. Той ги изчака да притихнат и продължи:

— Дълго време американците и техните приятели в Европа не ни приемаха на сериозно. Подценяваха ни, наричаха ни с глупави имена. И едва сега осъзнаха, че сме заплаха за тях. Затова се опитват с всички сили да проникнат сред нас. Британците са най-зле. Всеки път, когато хванат британски мюсюлманин, неуспял да дойде в халифата, мъчат да го превърнат в шпионин. А ние винаги много бързо ги намираме. Понякога ги използваме срещу британците. А понякога — каза и сви рамене — просто ги убиваме.

Той остави тишината да увисне тежко в жежката стая. Натали я наруши първа.

— Не съм ви молила да идвам тук — каза тя. — Вие ме повикахте.

— Джалал те помоли да дойдеш в Сирия, не аз. Но аз съм този, който ще реши дали ще останеш. — Той събра страниците на досието. — Искам да чуя цялата ти история от самото начало, Лейла. Намирам това за много полезно.

— Родена съм…

— Не — прекъсна я той. — Казах — от началото.

Тя бе объркана и мълчеше. Иракчанинът отново сведе очи към досието.

— Тук се казва, че семейството ти е от място, наречено Сумайрия.

— Семейството на баща ми — обясни тя.

— Къде е това?

— Беше в Западна Галилея. Вече не съществува.

— Разкажи ми за него — каза той. — Разкажи ми всичко.

Натали затвори очи зад булото. Видя се как се разхожда сред поле с трънаци и камъни до мъж със среден ръст, чието лице и име вече не си спомняше. Сега той ѝ говореше, като от дъното на кладенец, и думите му ставаха нейни. Хората в Сумайрия отглеждали банани и пъпеши, най-сладките в Палестина. Напоявали полетата си с вода от древен акведукт и погребвали мъртвите си в гробище недалеч от джамията. Сумайрия била раят на земята, била Едемската градина. Но една нощ през май 1948 г. по крайбрежието се придвижил еврейски конвой със светнали фарове и Сумайрия престанала да съществува.

В оперативния център на булевард „Цар Саул“ имаше стол, запазен за шефа. На никого другиго не бе позволено да сяда в него. Никой не смееше дори да го докосне. През целия напрегнат дълъг ден той стенеше и се огъваше под тежестта на Узи Навот. Габриел бе непрекъснато до него, понякога в стола на заместника, понякога нервно се изправяше, притиснал ръка към брадичката си и леко килнал глава настрани.

И двамата мъже, както всички други в оперативния център, имаха очи само за главния екран. На него имаше изображение от въздуха на голяма къща в село край сирийската граница. В двора ѝ няколко мъже се излежаваха под сенките на финиковите палми. До тях имаше още два джипа. Единият бе докарал жена от центъра на Рака; с другия бе дошъл мъж от Сунитския триъгълник на Ирак. Габриел бе предал координатите на къщата на Ейдриън Картър в централата на ЦРУ, а Картър бе пратил дрон от секретна база в Турция. От време на време машината минаваше през изображението, доставено от „Офек 10“, обикаляше лениво на четири хиляди метра над целта, управлявана от някое хлапе в каравана в друга пустиня на другия край на света.

Ейдриън Картър бе насочил и други ресурси към целта. По-точно, бе наредил на АНС да събере възможно най-много информация от мобилните телефони в къщата. АНС бе идентифицирала не по-малко от дванайсет телефона на мястото, един от които преди време бе свързан със заподозрян висш командир на ИДИЛ на име Абу Ахмед ал Тикрити, бивш полковник от иракското военно разузнаване. Габриел подозираше, че именно Ал Тикрити разпитваше неговия агент. От това му ставаше лошо, но донякъде се успокояваше от факта, че я бе подготвил добре. Въпреки това, с удоволствие би заел мястото ѝ. Докато гледаше как Узи Навот седи спокойно в отредения му стол, Габриел си мислеше, че той може би не бе създаден да понесе бремето на командването.