Даниъл Силва - Черната вдовица

Те караха на изток към изгряващото слънце по прав като конец път, почернял от петрол. Трафикът беше слаб — камион, прекарващ товари от провинция Анбар в Ирак, селянин, каращ продукцията си на пазара в Рака, открита платформа с пияни от кръв нинджи след нощна битка на север. Сутрешният час пик в халифата, помисли си Натали. От време на време отминаваха изгорен танк или военен джип. На фона на пустия пейзаж те приличаха на трупове на насекоми, изпържени с лупа от някое дете. Един пикап японско производство все още гореше, когато профучаха покрай него, а задницата на изпепелена бронирана кола все още бе прикрепена към картечницата 50-и калибър, насочена към небето.

— Аллаху акбар — промърмори шофьорът на джипа.

И изпод черната си абая Натали отговори:

— Аллаху акбар.

Нямаше друг ориентир освен слънцето, скоростомера на джипа и часовника на таблото. Слънцето ѝ казваше, че след като бяха излезли от Рака, се движеха само на изток. Скоростомерът и часовникът ѝ подсказваха, че се бяха носили с почти 140 км в час седемдесет и пет минути. Рака бе приблизително на 150 километра от иракската граница — само че старата, поправи се тя бързо. Вече нямаше граница; линиите, начертани по картата от дипломати неверници в Лондон и Париж, бяха изтрити. Дори старите сирийски пътни знаци бяха премахнати.

— Аллаху акбар — каза шофьорът на Натали, когато минаха покрай друга горяща развалина.

И Натали, която се задушаваше под абаята си, произнесе:

— Аллаху акбар.

Те пътуваха на изток още около двайсет минути, с всеки изминат километър теренът ставаше все по-сух и пуст. Все още беше рано — седем и двайсет според часовника, — но в прозореца на Натали вече пареше. Най-накрая стигнаха до малко село с избелели каменни къщи. Главната улица беше достатъчно широка, за да поеме движението, но отвъд нея имаше лабиринт от проходи, през които селяните — забулени жени, мъже в роби и с куфии на главата и боси деца — се движеха замаяно в жегата. На главната улица имаше пазар и малко кафене, където кльощавите възрастни мъже седяха и слушаха записана проповед на Абу Бакр ал Багдади, самия халиф. Натали огледа улицата за някакви знаци, подсказващи името на селото, ала не намери никакви. Тя се страхуваше, че бе пресякла невидимата граница с Ирак.

Изведнъж джипът зави през една арка и спря в двора на голяма къща. Там имаше финикови палми; в тяхната сянка бяха полегнали пет-шестима бойци на ИДИЛ. Един от тях — млад мъж на около двайсет и пет години, чиято червеникава брада все още растеше, отвори вратата на Натали и я поведе навътре. В къщата беше прохладно и отнякъде долиташе окуражително бъбрене на жени. Влязоха в стая, обзаведена само с килими и възглавници, и младият мъж с рядката червеникава брада покани Натали да седне. После бързо се оттегли и тогава се появи забулена жена с чаша чай. След като и тя си тръгна, Натали остана сама в стаята.

Тя отметна булото си и вдигна предпазливо чашата към устните си. Сладкият чай влезе в кръвоносната ѝ система като лекарство от спринцовка. Тя го пиеше бавно, внимавайки да не си изгори устата, и гледаше сянката, която се приближаваше към нея по килима. Когато сянката стигна до глезена ѝ, отново се появи жената, за да си вземе чашата. Миг по-късно стаята завибрира от появата на друго превозно средство в двора. Четири врати се отвориха и затвориха едновременно. Четирима мъже влязоха в къщата.

Веднага стана ясно кой от тях е лидерът. Той бе няколко години по-възрастен от останалите, по-премерен в движенията си, с по-спокойно поведение. Тримата по-млади носеха големи бойни автомати от модел, който Натали не можеше да разпознае, а лидерът имаше само пистолет в кобур на кръста. Бе облечен като Абу Мусаб ал Заркауи — черен гащеризон, бели маратонки, черна куфия, увита плътно около голямата му глава. Брадата му бе разрошена, със сиви нишки и мокра от пот. Очите му бяха кафяви и странно мили като очите на Бин Ладен. Дясната му ръка бе здрава, но на лявата бяха останали само палецът и показалецът — свидетелство, че е правил бомби. Той се взира няколко минути в черната купчина, седнала неподвижно на килима. Най-накрая ѝ заговори на арабски с иракски акцент:

— Свали си булото.

Натали не помръдна. В „Ислямска държава“ бе харам жена да открие лицето си пред мъж, който не ѝ е роднина, дори и той да беше важен иракчанин от мрежата на Саладин.

— Всичко е наред — каза той накрая. — Необходимо е.