Даниъл Силва - Черната вдовица

— Дали той съществува?

— Саладин ли? Без съмнение, или поне някой като него. И няма начин да е сириец.

— Дали е един от нас?

— Професионален разузнавач ли?

— Да.

— Ние мислим, че може би е бивш служител на иракското разузнаване.

— Същото предполагаше и Набил Ауад.

— Мир на праха му. — Картър се намръщи. — Наистина ли е мъртъв, или и престрелката е фалшива?

Габриел сви рамене, за да покаже, че първото му предположение е вярно.

— Радвам се, че все още някой знае как да играе грубо. Ако аз кажа и една нелюбезна дума на някой терорист, ще ми повдигнат обвинение. Обаче няма нищо лошо в това да го обстрелват с дронове, че и децата му.

— Знаеш ли, Ейдриън, понякога живият терорист е по-добър от мъртвия. Живият може да ти каже разни неща, например къде и кога ще е следващият атентат.

— Моят президент не е съгласен. Той вярва, че задържането на терористи само ги кара да се множат.

— Успехът ги множи, Ейдриън. А няма по-голям успех от това да се направи атентат на американска земя.

— Което ни връща към първоначалния ни разговор — каза Картър, като избърса струйка пот от шията си. — Ще накарам Пентагона да внимава с въздушните атаки в Сирия. В замяна вие ще споделяте всичко, което вашето момиче научи по време на ваканцията си в халифата.

— Съгласен съм — кимна Габриел.

— Предполагам, че и френските служби са с нас?

— И британските — каза Габриел.

— Не съм много сигурен как се чувствам, че научавам последен за това.

— Е, добре дошъл в постамериканския свят.

Картър не отговори.

— Никакви въздушни удари върху тази сграда — повтори тихо Габриел. — Оставете на мира и лагерите за обучение, докато тя не се върне.

— Кога я очаквате?

— В края на август, освен ако Саладин няма други планове.

— Де да имаме този късмет.

Бяха се върнали в тайната квартира на Ен Стрийт. Картър спря в подножието на извитото предно стълбище.

— Как са децата? — попита той внезапно.

— Не съм сигурен.

— Не се проваляй с тях. Прекалено стар си, за да имаш други.

Габриел се усмихна.

— Знаеш ли — каза Ейдриън, — за около дванайсет часа наистина си мислех, че си мъртъв. Това, което направи, беше отвратително.

— Нямах друг избор.

— Сигурен съм — съгласи се Картър. — Ала следващия път не ме дръж в неведение. Аз не съм ти враг. Тук съм, за да помогна.

От самото начало тя беше категорична пред Джалал Насер, че може да остане в Сирия за ограничен период от време. Трябваше да се върне в клиниката не по-късно от 30 август, края на летния ѝ отпуск. Ако се забави, колегите и семейството ѝ биха си помислили най-лошото. Все пак тя бе политически активна, беше оставила следи в интернет, беше изгубила единствената си любов заради джихада. Без съмнение някой щеше да отиде в полицията, полицията щеше да се свърже с ГДВС, а ГДВС щеше да добави името ѝ към дългия списък на европейските мюсюлмани, които са се присъединили към редиците на ИДИЛ. Щеше да има публикации в пресата, истории за образованата жена, лечителка, която е била съблазнена от култа към смъртта на ИДИЛ. Ако това се случеше, тя нямаше да има друг избор, освен да остане в Сирия, което не искаше, поне не още. Първо трябваше да отмъсти за смъртта на Зиад, като нанесе удар на Запада. След това, ако Аллах реши, щеше да се върне в Сирия, да се омъжи за боец и да роди много деца на халифата.

Джалал Насер бе казал, че и той желае същото. Затова Натали бе изненадана, когато три денонощия след пристигането ѝ в Рака никой не дойде при нея. Спътничката ѝ, Миранда Уорд, остана с нея в апартамента край парка „Ал Рашид“, за да ѝ бъде гид и да се грижи за нея. Това не беше първото посещение на Миранда в Рака. Тя беше шерп на тайния канал, който прекарваше британски мюсюлмани от Източен Лондон и средната част на Англия към Сирия и ислямския халифат. Тя бе димна завеса, измама, хубавото чисто лице. Беше придружавала и мъже, и жени, правеше се или на любовница, или на приятелка. Шегуваше се, че била „биджихадист“.

Всъщност това не бе точно апартамент; беше малка празна стая с мивка, прикрепена към стената, и няколко одеяла на голия под. Имаше само един прозорец, през който свободно влизаше прах. Одеялата миришеха на пустинни животни, на камили и кози. Понякога от крана на чешмата течеше тънка струя, но през повечето време нямаше вода. Получаваха я от водоноска на ИДИЛ на улицата и когато тя не пристигнеше, си носеха от Ефрат. В Рака времето се бе върнало назад. Духовно и материално бяха в седми век.