Даниъл Силва - Черната вдовица

— Тогава предлагам да се захващате за работа, Ейдриън, защото звярът вече е пред портите.

— Наясно сме с това. Но за жалост, звярът е имунизиран към доминацията ни в киберпространството, а ние нямаме никакви агенти, внедрени в ИДИЛ. — Картър замълча, след това добави: — Засега.

Габриел мълчеше.

— Защо не ни казахте, че се опитвате да проникнете там? — попита Ейдриън.

— Защото операцията е наша.

— И работите сами?

— Имаме партньори.

— Къде?

— В Западна Европа и в региона.

— Французите и йорданците ли?

— Британците също се натресоха.

— Те са много забавни. — Картър помълча, след това попита: — Е, защо идваш при нас сега?

— Защото искам да се въздържате да пускате бомби или да изстрелвате ракети по жилищен блок край парка „Ал Рашид“ в центъра на Рака.

— Няма да е безплатно.

— Колко?

Картър се усмихна.

— Радвам се, че се върна, Габриел. Мина доста време от последното ти посещение.

Във Вашингтон бе разгарът на лятото. През това негостоприемно време от годината повечето заможни жители на Джорджтаун се изнасяха от малкия си квартал към вторите си домове в Мейн, Мартас Винярд или в планината в Сън Вали и Аспен. И имаха основателна причина, мислеше си Габриел, жегата беше като на Екватора. Чудеше се защо основателите на Америка съзнателно бяха построили столицата насред блато, раждащо малария. Йерусалим бе избрал евреите. Американците можеха да винят само себе си.

— Защо ходим пеша, Ейдриън? По-добре да седнем някъде, където има климатик, и да пием ментов джулеп като всички останали.

— Имах нужда да се разкърша. Освен това си мислех, че си свикнал с жегата. Това е нищо в сравнение с Долината на Израил.

— Има причина да обичам Корнуол. Там не е горещо.

— Скоро ще бъде. В Лангли смятат, че ще стане така заради глобалното затопляне, един ден Южна Англия ще бъде сред най-големите световни производители на качествени вина.

— Щом Лангли казва това — подсмихна се Габриел, — тогава съм сигурен, че няма да се случи.

Бяха стигнали до Джорджтаунския университет, където се обучаваха бъдещите американски дипломати и където отиваха след пенсия много от добрите шпиони. След като излязоха от тайната квартира, Габриел бе разказал на Картър за странното му партньорство с Пол Русо и Фарид Баракат, за оперативния командир на ИДИЛ в Лондон, наречен Джалал Насер, и за ловеца на воини за ИДИЛ в Брюксел на име Набил Ауад. Сега, докато вървяха по Трийсет и седма улица, по тясната ѝ сенчеста страна, Габриел му разказа и останалото: как той и екипът му бяха направили така, че Набил Ауад да изчезне от улиците на Моленбек без следа, а след това го бяха държали жив в съзнанието на хората от ИДИЛ по примера на великите измамници от Втората световна война. И как го бяха използвали да предаде името на обещаващ бъдещ воин в образа на жена от предградие северно от Париж. Как ИДИЛ я бяха изпратили на платено от тях пътешествие до Санторини и след това я бяха прехвърлили от Турция през границата в Сирия. Габриел не спомена името на жената — нито оперативното, нито истинското, — а Картър имаше достатъчно добри професионални маниери, за да не попита.

— Това твое момиче е еврейка, така ли?

— Но не ѝ личи.

— Бог да ти е на помощ, Габриел.

— Обикновено помага.

Картър се усмихна.

— Не ми се вярва тя да се е представяла в интернет като Майка Зиад, нали?

Габриел мълчеше.

— Ще приема това за „да“.

— Откъде знаеш?

— Турбуленция — каза Картър.

Габриел знаеше кодовото име. „Турбуленция“ беше свръхсекретната програма за следене на компютри на АНС, която непрекъснато преравяше интернет за войнстващи уебстраници и джихадистки чатстаи.

— АНС я идентифицира като потенциален екстремист скоро след като се появи в мрежата — обясни Картър. — Опитаха се да сложат проследяващ софтуер в компютъра ѝ, ала той се оказа устойчив на всякакъв вид атаки. Дори не можеха да определят къде е. Вече знаем защо. — Хвърли кос поглед към Габриел и попита: — Кой е Зиад, между другото?

— Мъртвият ѝ приятел.

— Значи, твоето момиче е черна вдовица?

Габриел кимна.

— Хубав детайл.

Завиха по Пи Стрийт и тръгнаха покрай висок каменен зид, ограждащ закътан манастир. По червения тухлен тротоар нямаше никой друг освен охраната на Картър. Двама бодигардове вървяха пред тях и двама подире им.

— Ще се зарадваш, като разбереш — продължи Картър — че новият ти приятел Фарид Баракат не ми е споменал и дума за това последния път, когато говорихме. Не каза нищо и за Саладин. — Той помълча, след това добави: — Предполагам, че в днешно време само десет милиона на сметка в швейцарска банка могат да купят толкова лоялност.