Даниъл Силва - Черната вдовица

Бавно и внимателно Натали повдигна булото си. Гледаше настойчиво надолу към килима.

— Погледни ме — нареди ѝ той.

Натали се подчини и вдигна очи. Той я гледа дълго, преди да хване брадичката ѝ с палеца и показалеца на обезобразената си ръка и да завърти главата ѝ наляво и надясно, за да види профила ѝ. Погледът му беше критичен, сякаш разглеждаше кон.

— Казаха ми, че си палестинка.

Тя кимна в знак на съгласие.

— Приличаш на еврейка, но трябва да призная, че на мен всички палестинци ми приличат на евреи. — Изрече тези думи с презрението на арабите от пустинята към онези, които живееха в градове, блатисти местности и край морския бряг. Все още държеше брадичката ѝ. — Била ли си в Палестина?

— Не, никога.

— Нали имаш френски паспорт. Можеш лесно да отидеш там.

— Прекалено болезнено ще е да видя земята на моите предци, завладяна от ционистите.

Отговорът ѝ, изглежда, му хареса. С едно кимване ѝ нареди да се забули. Тя бе благодарна за убежището, което ѝ даваше дрехата, защото под нея имаше време да се овладее. Скрита зад черната палатка, с невидимо лице, тя се приготвяше за разпита, който знаеше, че я чака. Лекотата, с която историята на Лейла се изля от подсъзнанието в съзнанието ѝ, я изненада. Усиленото обучение беше успяло. Сякаш си спомняше събития, които наистина се бяха случили. Натали Мизрахи вече не съществуваше за нея; тя бе мъртва и погребана. В това село насред пустинята бяха довели Лейла Хадауи, която уверено очакваше най-суровия изпит в живота си.

Скоро отново се появи жената, носеше чай за всички. Иракчанинът седна срещу Натали, останалите трима се настаниха зад него и сложиха оръжията в скута си. В паметта на Натали проблесна спомен: осъден мъж в оранжев гащеризон, западняк, блед като смъртник, беше седнал с вързани ръце пред цял хор безлики, облечени в черно екзекутори… В убежището на абаята си тя изтри ужасяващата картина от мислите си. Тогава осъзна, че се поти. Потта се стичаше по целия ѝ гръбнак, капеше и между гърдите ѝ. Беше ѝ позволено да се поти, каза си тя. Беше разглезена парижанка, несвикнала с жегата в пустинята, а стаята вече не беше хладна. Къщата се затопляше под атаките на слънцето в приближаващия обед.

— Ти си лекарка — каза накрая иракчанинът и вдигна чашата чай с палеца и показалеца, с които преди малко бе държал лицето на Натали.

Да, отвърна тя, докато се мъчеше със собствената си чаша чай под булото, лекарка е, учила е в Университета Париж-юг, работи в клиника „Жак Ширак“ в парижкото предградие Обервийе… След това разказа, че Обервийе е предимно мюсюлмански квартал и повечето от нейните пациенти са араби от Северна Африка.

— Да, знам — прекъсна я припряно иракчанинът, с което даде ясно да се разбере, че е запознат с биографията ѝ. — Казаха ми, че вчера няколко часа си се грижила за пациенти в Рака.

— Беше онзиден — поправи го тя. „И очевидно — помисли си, докато разглеждаше иракчанина зад черния си воал — ти и приятелите ти сте ме наблюдавали.“

— Отдавна трябваше да дойдеш тук — продължи той. — Имаме огромна нужда от лекари в халифата.

— Работата ми е в Париж.

— Но сега си при нас — отбеляза мъжът.

— Тук съм — каза тя внимателно, — защото бях помолена да дойда.

— От Джалал ли?

Тя не отговори. Иракчанинът отпи замислено от чая.

— Джалал много го бива да ми изпраща ентусиазирани европейци, но аз решавам дали си струва те да влязат в лагерите ни. — Произнесе го като заплаха и Натали предположи, че точно това е било намерението му. — Искаш ли да се бориш за „Ислямска държава“?

— Да.

— Защо не за Палестина?

— Аз го правя.

— Как?

— Като се боря за „Ислямска държава“.

Очите му станаха топли.

— Заркауи винаги казваше — продължи иракчанинът, — че пътят към Палестина минава през Аман. Първо ще превземем останалата част от Ирак и Сирия. След това Йордания. И тогава, с божия помощ, Йерусалим.

— Като Саладин — прошепна тя. И отново се зачуди дали това не беше мъжът, който сега стоеше пред нея.

— Чувала ли си това име? — попита той.

Тя кимна. Иракчанинът погледна през рамо и промърмори нещо на един от тримата, седнали зад него. Мъжът му подаде листове хартия, прикрепени с кламер. Натали предположи, че това е личното ѝ досие в ИДИЛ — мисъл, която почти я накара да се усмихне под абаята. Иракчанинът прелисти страниците с бюрократична отнесеност. Натали се почуди какво ли бе работил, преди американската инвазия да преобърне буквално целия живот в Ирак. Дали не е бил чиновник в министерство, учител или пък банкер? Дали не бе продавал зеленчуци на пазара? Не, помисли си, не беше беден търговец. Той бе бивш офицер от иракската армия. Или може би, каза си, докато потта се стичаше по гърба ѝ, бе работил за всяващата страх тайна полиция на Садам.