Даниъл Силва - Черната вдовица

Познанията на Сафия по арабски бяха, меко казано, оскъдни. Затова през цялото пътуване общуваха тихо на френски, всяка под личната си палатка на абаята. Говориха за възпитанието си и намериха много малко общо; като дете на образовани палестинци, Лейла Хадауи бе живяла доста по-различно от дъщерята на алжирски работници от предградията. Ислямът бе единственият им мост, ала Сафия не разбираше почти нищо от догмите и дори от основите на ислямското вероизповедание. Тя призна, че ѝ липсвал вкусът на френското вино. Главно се интересуваше как щеше да бъде запомнена в страната, която бе нападнала — не Франция на големите градове и провинциалните селца, а арабска Франция на предградията. Натали искрено ѝ сподели, че за нея се говореше с любов в Обервийе. Това достави удоволствие на Сафия. Каза, че се надява един ден да се върне.

— Във Франция ли? — попита невярващо Натали.

— Да, разбира се.

— Ти си най-издирваната жена в страната. Не е възможно.

— Защото Франция все още се управлява от французите, но Саладин казва, че скоро ще бъде част от халифата.

— Ти срещала ли си го?

— Саладин ли? Да, срещала съм го.

— Къде? — попита небрежно Натали.

— Не съм сигурна. Бях с вързани очи по време на пътуването.

— Колко отдавна беше това?

— Няколко седмици след атентата. Искаше лично да ме поздрави.

— Казват, че е иракчанин.

— Не съм сигурна. Арабският ми не е достатъчно добър, за да правя разлика между сирийски и иракски акцент.

— Какъв е той?

— Много едър, силен, с прекрасни очи. Той е всичко, което би очаквала да бъде. С помощта на Аллах и ти може да го срещнеш някой ден.

Пристигането на Сафия в лагера бе повод за празничен огън и викове „Аллаху акбар!“. Чак след това насочиха вниманието си към Натали, новия боец. Беше ѝ зачислена самостоятелна стая — бившата квартира на нисш сирийски офицер — и същата вечер след молитвите тя се нахрани за пръв път в столовата. Жените ядяха отделно от мъжете зад черна завеса. Храната беше отвратителна, но изобилна: ориз, хляб, някаква печена птица, сиво-кафява яхния от хрущяли. Въпреки че бяха отделени, от жените се изискваше да носят абаи по време на вечеря, което правеше яденето истинско предизвикателство. Натали се хранеше лакомо с ориза и хляба, опитът ѝ на лекар я подтикна да избягва месото. Жената вляво от нея беше мълчалива саудитка на име Бушра. Вдясно от нея беше Селма, приказлива тунизийка. Селма бе дошла в халифата, за да си намери съпруг — и успяла, ала съпругът ѝ бе убит в битка с кюрдите и сега тя искаше отмъщение. Нейното желание бе да загине в самоубийствен атентат. Беше на деветнайсет години.

След вечеря имаше програма. Духовник проповядваше, боец прочете своя поема. След това Сафия бе „интервюирана“ на сцената от начетен британски мюсюлманин, който работеше в маркетинг отдела на ИДИЛ. Същата нощ пустинята бе разтърсена от въздушни нападения на коалицията. Сама в стаята си, Натали се молеше за спасение.

Бойното ѝ обучение започна след закуска на следващата сутрин, когато я откараха в пустинята за стрелби — с бойни автомати, пистолети, РПГ, гранати. Всяка сутрин отиваше там, дори и след като инструкторите ѝ я обявиха за отличничка. Те не бяха джихадисти с диви погледи; бяха иракчани, бивши военни, калени в битки ветерани от сунитската съпротива. Бяха воювали с американците и сега не искаха нищо повече от това отново да се бият с тях в полетата на Северна Сирия, на място, наречено Дабик. Американците и техните съюзници — армиите на Рим, както ги наричаха от ИДИЛ — трябваше да бъдат провокирани да предприемат сухопътна война. Планът на иракчаните беше точно такъв а учениците в лагера бяха тяхното оръжие.

По време на обедните жеги Натали се връщаше в климатизираните стаи на лагера за обучение по сглобяване на бомби и тайна комуникация. Освен това трябваше да изтърпи дълги лекции за удоволствията, които я очакваха в отвъдното, ако бъде избрана за самоубийствена мисия. Отново и отново иракските ѝ инструктори я питаха дали иска да умре за халифата и без колебание Натали отговаряше, че е готова. Скоро я накараха да носи тежка жилетка с експлозиви по време на стрелбите. Обучиха я как да активира устройството и да го детонира със спусъка, скрит в дланта ѝ. Първия път, когато инструкторът ѝ заповяда да натисне детонатора, Натали се поколеба. Усети палеца си безчувствен, замръзнал над копчето.

— Побързай — подкани я той. — Няма да избухне.

Натали затвори очи и натисна детонатора.