Даниъл Силва - Черната вдовица

— Понякога — каза Габриел — е добре да погледнат и други очи.

— Или умно еврейче с докторска степен от „Калтек“ — допълни Фарид.

— Това също.

Сред имената, които се набиваха на очи в тази скрита находка, бе това на Набил Ауад. Беше роден в град Ирбид, Северна Йордания, а напоследък живееше в квартал Моленбек в Брюксел. Разделен от елегантния град с индустриален канал, Моленбек някога бил населен с валонци католици и фламандци протестанти, които работели в многобройните фабрики и складове. Фабриките вече бяха само спомен, както и предишните обитатели на квартала. Сега той беше мюсюлманско село със сто хиляди жители, където по пет пъти на ден се чуваше призив за молитва от двайсет и две различни джамии. Набил Ауад живееше на „Рансфор“, тясна уличка с терасирани запуснати тухлени къщи от XIX век, които бяха превърнати в претъпкани жилищни кооперации. Работеше почасово в копирна фирма в центъра на Брюксел, но като много млади мъже, които живееха в Моленбек, основното му занимание бе радикалният ислям. За службите за сигурност Моленбек бе познат като джихадистката столица на Европа.

Кварталът не беше подходящо място за човек с изискан вкус като Фарид Баракат. Нито хотелът за шейсет евро на нощ на улица „Ломбар“, където той се срещна с Габриел. Беше се облякъл по-скромно за случая — италиански блейзър, гълъбовосиви панталони, риза с френски маншети, без вратовръзка. След като го пуснаха в тясната стаичка на третия етаж, той се загледа в електрическия чайник, сякаш никога не бе виждал подобно нещо. Габриел го напълни с вода от мивката в банята и отиде при Фарид до прозореца. Точно срещу хотела, на приземния етаж на съвременна седеметажна офис сграда, се намираше „ХТС Принтиране и копиране“.

— Кога пристигна? — попита йорданецът.

— Точно в десет.

— Служител за пример.

— Така изглежда.

Тъмните очи на йорданеца се плъзнаха по улицата — приличаше на сокол, следящ жертвата си.

— Не си прави труда, Фарид. Никога няма да ги намериш.

— Имаш ли нещо против да опитам?

— Моля, заповядай.

— Синият ван, двамата мъже в паркираната кола до пресечката, момичето, седнало само до витрината на кафенето.

— Грешка след грешка…

— А кои са двамата мъже в колата?

— Чакат свой приятел да излезе от аптеката.

— Или са от белгийските тайни служби.

— Последното нещо, от което трябва да се притесняваме, е Сюрте — добави мрачно Габриел. — От тях не се боят и терористите, които живеят в Моленбек.

— На мен ли го казваш — промърмори Фарид. — Тук, в Белгия, се произвеждат повече терористи, отколкото при нас.

— Е, това вече говори нещо.

— Знаеш ли — каза Фарид, — нямаше да имаме този проблем, ако не бяхте вие, израелците. Вие разбутахте естествения ред на нещата в Близкия изток, а сега всички плащаме цената.

Габриел се взря в улицата.

— Може би това все пак не беше чак толкова добра идея — отрони тихо той.

— Двамата да работим заедно ли?

Габриел кимна.

— Имаш нужда от колкото се може повече приятели, хабиби . Считай се за късметлия.

Водата завря и чайникът се изключи с тракване.

— Би ли имал нещо против ти да се заемеш? — попита йорданецът. — Боя се, че съм безпомощен в кухнята.

— Разбира се, Фарид. Не че имам нещо по-добро за правене.

— Със захар, моля. Много захар.

Габриел наля вода в чаша, пусна в нея стара торбичка чай и добави три пакетчета захар. Йорданецът духна плахо в нея, преди да вдигне чашата към устните си.

— Как е? — попита Габриел.

— Амброзия. — Фарид понечи да запали цигара, но се спря, когато Алон посочи към знака, че пушенето е забранено. — Не можа ли да запазиш стая за пушачи?

— Нямаше свободни.

Фарид върна цигарата в златната си табакера, която прибра в джоба на блейзъра си.

— Може би си прав — промърмори той, намръщен. — Може би идеята наистина не беше чак толкова добра.

Видяха го в единайсет предобед на същия ден, когато излезе от магазина, за да вземе четири кафета в пластмасови чаши за колегите си. Появи се и в един часа, когато отиде на обяд в кафенето зад ъгъла. Най-накрая в шест го забелязаха да си тръгва от работа и на мига беше последван от най-смирено изглеждащата душа в цял Брюксел, както и от една двойка — висок мъж със сако от туид и жена с ханш, създаден само за раждане, които не можеха да свалят ръце един от друг. Макар да не го знаеше все още, животът му — такъв, какъвто го познаваше — вървеше към своя край. Скоро, мислеше си Габриел, той щеше да съществува само в киберпространството. Щеше да е виртуална личност, единици и нули, цифров прах. Но само ако успеят да го приберат чисто, без следа, без приятелчетата му или белгийската полиция да разберат. Това нямаше да е лесно в град като Брюксел, гъстонаселен и с криволичещи улици. Но както бе казал веднъж великият Ари Шамрон, нищо, което си струва да се направи, не е лесно.