Даниъл Силва - Черната вдовица

Тя лекуваше възпалените им гърла, хронични кашлици, най-различни оплаквания и болести, които бяха пренесли от Третия свят. Каза на майка на четиресет и четири, че причината за силното ѝ главоболие е тумор в мозъка, а на мъж на шейсет, че след цял живот пушене си е докарал нелечим рак на белите дробове. А когато бяха прекалено болни, за да посетят клиниката, тя се грижеше за тях в тесните им апартаменти в жилищните комплекси. По миришещите на урина стълбища и мръсните дворове, където боклуците се носеха на малки циклони, момчетата и младите мъже на Обервийе я оглеждаха предпазливо. В редките случаи, когато говореха с нея, се обръщаха официално и с уважение. Жените и девойките обаче нямаха обществени забрани да ѝ изливат душите си. Жилищните комплекси бяха клюкарски, изолирани като арабски села, а д-р Лейла Хадауи беше нещо ново и интересно. Те искаха да знаят откъде е, какво е семейството ѝ, къде е учила медицина. Ала най-вече бяха любопитни защо на напредналата възраст от трийсет и четири години още не е омъжена. На този въпрос тя отговаряше с тъжна усмивка. Така оставяше впечатление за несподелена любов — или може би за изгубена любов в насилието и хаоса на съвременния Близък изток.

За разлика от другите служители, тя наистина живееше сред общността, която обслужваше. Макар и не във фабриките за престъпност, каквито бяха жилищните комплекси, а в удобен малък апартамент наблизо, където жителите бяха от работническата класа и родени в Париж. Отсреща имаше старомодно кафене, в което я бяха виждали да пие кафе, когато не беше в клиниката. Никога вино или бира, защото те бяха харам. Хиджабът ѝ очевидно дразнеше някои от съгражданите ѝ — долавяше го в тона на сервитьорите и във враждебните погледи на минувачите. Тя беше другата, чужденката. Това подхранваше омразата ѝ към родната ѝ страна и разпалваше тихия ѝ гняв. Защото д-р Лейла Хадауи, служителка на френската държавна бюрократична машина на здравеопазването, не беше жената, която изглеждаше. Тя се бе радикализирала от войните в Ирак и Сирия и от еврейската окупация на Палестина. Също така и от смъртта на Зиад ал Масри, единствената ѝ любов, загинал в ръцете на йорданските тайни служби. Тя беше черна вдовица, бомба със закъснител. Не го признаваше пред никого, само пред компютъра си. Той бе тайният ѝ изповедник.

Бяха ѝ дали списък с уебстраници през последните ѝ дни във фермата в Нахалал, която колкото и да опитваше, сега не можеше да си спомни. Някои от сайтовете бяха във видимата мрежа; други бяха мрачни канали на тъмната мрежа. Всички се занимаваха с въпроси, свързани с исляма и джихадизма. Четеше блогове, отбиваше се в чатстаи на мюсюлмански жени, слушаше проповеди на свещеници екстремисти и гледаше видеозаписи, които никой — нито вярващ, нито атеист — не биваше да гледа. Атентати, обезглавявания, изгаряния, разпъвания на кръст: просто един кървав ден от живота на ИДИЛ. Лейла не смяташе, че изображенията са неприемливи, но няколко от тях пратиха свикналата да гледа кръв Натали на бегом към банята, за да си изповръща червата. Използваше приложение, популярно сред джихадистите, което ѝ позволяваше да броди по виртуалния халифат, без да я проследят. Наричаше себе си Майка Зиад. Това бе нейният псевдоним, бойното ѝ име.

На д-р Хадауи не ѝ отне много време да привлече вниманието. Не страдаше от недостиг на виртуални ухажори. Жена от Хамбург имаше братовчед на възраст за женене. Египетски духовник се заговори надълго и нашироко с нея по темата вероотстъпничество. А един особено агресивен блогър почука на виртуалната ѝ врата, докато тя гледаше обезглавяването на пленен християнин. Той бе вербовчик на ИДИЛ. Помоли я да замине за Сирия, за да помогне за изграждането на халифата.

С УДОВОЛСТВИЕ — написа Лейла, — НО РАБОТАТА МИ Е ТУК, ВЪВ ФРАНЦИЯ. ГРИЖА СЕ ЗА НАШИТЕ БРАТЯ И СЕСТРИ В ЗЕМЯТА НА КУФАР 13 13 Силно пренебрежителна арабска дума, с която са наричани немюсюлманите. — Б.пр. . РОДИТЕЛИТЕ МИ ИМАТ НУЖДА ОТ МЕН.

ЛЕКАР ЛИ СИ?

ДА.

ИМАМЕ НУЖДА ОТ ЛЕКАРИ В ХАЛИФАТА. КАКТО И ОТ ЖЕНИ.

Размяната на реплики ѝ подейства като електричество, усети лекота в пръстите си, зрението ѝ се замъгли и кожата ѝ пламна от желание. Тя не я докладва; нямаше нужда. Те следяха компютъра и телефона ѝ. Наблюдаваха и нея. Понякога ги виждаше на улицата в Обервийе — сипаничавия здравеняк, който бе провел последния ѝ разпит на еврейска земя, мъжа с лицето, което лесно се забравяше, човека с очи на глетчер… Не им обръщаше внимание, както я бяха учили, а просто си вършеше работата. Грижеше се за пациентите, клюкарстваше с жените от жилищните комплекси, извръщаше благочестиво очи в присъствието на момчета и млади мъже, а вечер, когато останеше сама в апартамента си, обикаляше чатстаите на дома на радикалния ислям, скрита зад предпазния софтуер и неясния си псевдоним. Тя беше черна вдовица, бомба със закъснител.