Даниъл Силва - Черната вдовица

И така тя прекара последната си вечер в Израел само в компанията на меланхоличната жена, която я бе изтръгнала от убежището на стария ѝ живот. За да си запълва времето, опакова и разопакова куфарите си три пъти. После, след поръчаната отвън вечеря от агнешко с ориз, тя пусна телевизора и гледа епизод на египетска сапунка, която бе започнала да следи в Нахалал. След това седна на балкона и зарея очи в пешеходците, колоездачите и скейтбордистите, движещи се по крайбрежната алея в студената ветровита вечер. Беше забележителна гледка, сбъднатата мечта на първите ционисти, но Натали гледаше тези доволни евреи с презрителния поглед на Лейла. Те бяха окупатори, деца и внуци на колониалисти, откраднали земята на по-слаб народ. Затова трябваше да бъдат победени и прогонени — точно както те бяха прогонили предците на Лейла от Сумайрия в една майска вечер през 1948 г.

Гневът ѝ я последва и в леглото. Не помнеше дали изобщо бе спала тази нощ, а на сутринта беше със замъглени очи и опънати нерви. Облече дрехите на Лейла и покри косата си с любимия ѝ хиджаб в изумруден цвят. Долу я чакаше такси. Не истинско, а на Службата, шофирано от един от охраняващите агенти, които я следваха по време на кросовете ѝ в Нахалал. Той я откара право на летище „Бен Гурион“, където бе щателно претърсена и дълго разпитвана, преди да ѝ позволят да продължи. Лейла не се обиди от отношението. Като забрадена мюсюлманка бе свикнала да привлича вниманието на охранителите.

Влезе в терминала и тръгна към изхода, без да обръща внимание на враждебните погледи на израелските пасажери, а когато полетът ѝ бе обявен, кротко се качи в самолета. Съседът ѝ по място беше сивоокият мъж с бледото лице, а от другата страна на пътеката бяха сипаничавият разпитващ и неговият рошав съучастник. Никой от тях не се осмеляваше да погледне към забрадената жена, която пътуваше сама. Изведнъж тя се почувства изтощена. Каза скромно на стюардесата, че не би искала да бъде притеснявана. След това, докато Израел изчезваше под нея, затвори очи и засънува Сумайрия.

Десет дни по-късно в северното парижко предградие Обервийе под приглушени фанфари отвори врати клиника „Жак Ширак“. На церемонията присъства министърът на здравеопазването, както и известен футболист, роден в Кот д’Ивоар. Той преряза трикольорната лента под аплодисментите на няколко активисти от общността, мокри от дъжда, които бяха специално събрани за случая. Френската телевизия излъчи кратък репортаж за откриването в централните новини същата вечер. А „Монд“ посвети малък коментар, в който нарече събитието „обещаващо начало“.

Целта на клиниката беше да подобри живота на хората от проблемното предградие, където престъпността и безработицата бяха високи, а държавното присъствие — оскъдно. Официално Министерството на здравеопазването надзираваше всекидневната дейност, но всъщност това беше секретно общо начинание на министерството и група „Алфа“ на Пол Русо. Директорът на клиниката — Ролан Жирар, беше служител на „Алфа“, същото се отнасяше и за закръглената рецепционистка. Шестте сестри и няколкото лекари обаче не подозираха нищо за раздвоената самоличност на институцията. Всички бяха наети от френската държавна болнична система и бяха избрани за проекта след много внимателно проучване. Никой никога не се бе запознавал с д-р Лейла Хадауи. Нито бе учил медицина или работил на предишни места с нея.

Клиниката се намираше на булевард „Виктор Юго“, между денонощна обществена пералня и магазин за тютюневи изделия, в който често идваха членове на местната мароканска наркобанда. Чинари хвърляха сянка върху тротоара пред скромния вход на клиниката, а над нея се издигаха три допълнителни етажа на красива стара сграда, боядисана в бежово и с капаци на прозорците. А зад булеварда се извисяваха гигантските сиви бетонни сгради, държавните жилищни комплекси и складове на бедните и родените в чужбина, най-вече в Африка и бившите френски колонии в Магреб. Това бе част от Франция, която поетите и авторите на пътеписи рядко се осмеляваха да посетят, Франция на престъпността, имигрантската омраза и все повече на радикалния ислям. Половината от жителите на предградието бяха родени зад граница, три четвърти бяха младите хора. Отчуждени и маргинализирани, те бяха готови за вербуване от ИДИЛ.

В първия ден от работата си клиниката беше обект на умерено, но скептично любопитство. Ала още от следващата сутрин към нея потече стабилен поток от пациенти. За мнозина това бе първото посещение при лекар от много време. А за някои, особено новопристигналите от вътрешността на Мароко и Алжир, това бе първата им среща с медик изобщо. Не беше учудващо, че те се чувстваха най-добре със специалистката по обща медицина, която бе скромно облечена, носеше хиджаб и можеше да говори с тях на родния им език.