Даниъл Силва - Черната вдовица

— Лейла не може да бъде привлечена от немюсюлманин — сгълча тя ученичката си, — да не говорим за евреин. Лейла е влюбена в спомена за Зиад. Никой никога няма да заеме мястото му.

Той дойде в Нахалал два пъти, винаги придружаван от рошавия мъж с изплъзващото се лице. Те гледаха преценяващо, докато Дина притискаше Натали и за най-малките подробности от връзката ѝ със Зиад: ресторанта, в който са вечеряли на първата си среща; храната, която са поръчали; първата им целувка, последния им имейл. Зиад го бе пратил от интернет кафене в Аман, докато чакал каналджията, който щял да го преведе през границата с Ирак. На следващата сутрин бил арестуван. Повече не се чули.

— Помниш ли какво ти написа? — попита я Дина.

— Бил убеден, че го следят.

— И ти какво му отговори?

— Писах му, че ужасно съм загрижена за безопасността му. Помолих го да се качи на следващия самолет за Париж.

— Не, Лейла, искам да чуя точните ти думи. Това е последното ти общуване с мъжа, когото си обичала. — Дина размаха лист хартия, на който би трябвало да има разпечатка на разменените имейли. — Със сигурност помниш последното нещо, което си казала на Зиад, преди да бъде арестуван.

— Казах му, че умирам от притеснение. Умолявах го да се маха оттам.

— Но това не е всичко. Казала си му също така, че може да остане при твой роднина, така ли е?

— Да.

— Кой роднина?

— Леля ми.

— Сестра на майка ти?

— Правилно.

— Тя в Аман ли живее?

— В Зарка.

— В лагера или в града?

— В града.

— Споменала ли си ѝ, че Зиад ще ходи в Йордания?

— Не.

— А на майка си или баща си?

— Не.

— Ами на френската полиция?

— Не.

— А на твоя познат в йорданското разузнаване? На него каза ли, Лейла?

— Какво?

— Отговори на въпроса! — тросна ѝ се Дина.

— Нямам познат в йорданското разузнаване.

— Ти ли предаде Зиад на йорданците?

— Не.

— Ти ли си отговорна за смъртта му?

— Не.

— А вечерта на първата ви среща? — попита Дина, като внезапно смени темата. — Пи ли вино с вечерята?

— Не.

— Защо?

— Защото е харам 12 12 Забранено (араб.). — Б.пр. — каза Натали.

Същата вечер, когато се прибра в стаята си, томчето на Даруиш се бе върнало на нощното ѝ шкафче. Помисли си, че скоро щеше да тръгне. Въпросът беше кога.

Същият въпрос беше темата на срещата на Габриел и Узи Навот на булевард „Цар Саул“ по-късно същата вечер. Между тях, на конферентната маса на Навот, бяха писмените заключения на различни обучители, лекари и психолози, назначени по случая. Всички започваха с това, че Натали Мизрахи е стабилна физически и психически и напълно способна да изпълни мисията, за която бе вербувана. Никой от тези доклади обаче не беше толкова важен, колкото мненията на шефа на Службата и мъжа, който щеше да го наследи на поста. И двамата бяха разузнавачи ветерани, които бяха прекарали голяма част от кариерата си, работейки под фалшива самоличност. И те единствени щяха да понесат последствията, ако нещо се объркаше.

— Това е просто Франция — каза Узи.

— Да — отвърна мрачно Габриел. — Във Франция никога нищо не се случва.

Настъпи тишина.

— Е? — попита накрая Навот.

— Искам да я подложа на още един тест.

— Беше тествана много пъти. И премина всички изпитания с огромен успех.

— Да я извадим от зоната ѝ на комфорт.

— Отряд за разстрел?

— Оценка от колеги — предложи Габриел.

— Колко сурова?

— Достатъчно, за да извади наяве всички недостатъци.

— Кой искаш да се заеме с това?

— Яков.

— Яков би уплашил и мен .

— Точно това е целта, Узи.

— Кога искаш да стане?

Габриел погледна часовника си. Навот посегна към телефона.

Дойдоха да я вземат малко преди зазоряване, докато сънуваше лимоновите горички на Сумайрия. Бяха трима — или четирима? Натали не беше сигурна, тъй като стаята бе тъмна, а похитителите ѝ бяха облечени в черно. Те надянаха качулка на главата ѝ, вързаха ръцете ѝ със самозалепващо тиксо и я поведоха надолу по стълбите. Навън тя усети мократа трева на моравата под босите си стъпала, въздухът бе студен и натежал от миризмите на пръст и животни. Вкараха я на задната седалка в някаква кола. Един седна от лявата ѝ страна, а друг — от дясната, така беше здраво притисната в бедрата и раменете. Уплашена, извика името на Габриел, но не получи отговор. И Дина не се отзова на вика ѝ за помощ.

— Къде ме водите? — попита тя и за нейна изненада се обърна към тях на арабски.