Даниъл Силва - Черната вдовица

— Какво се е случило тук?

— Ал Накба се е случила. Операция „Бен Ами“ се е случила. — Той погледна към нея през рамо. — Инструкторите споменаха ли ти за „Бен Ами“?

— Това е операция, проведена от „Хагана“ 11 11 Еврейска паравоенна организация в Палестина, съществувала от 1920 до 1948 г., по време на Британския мандат в Палестина. Тя е основата на съвременната израелска армия. — Б.пр. през пролетта на 1948 година, за подсигуряване на крайбрежния път между Акра и ливанската граница и подготовка на Западна Галилея за предстояща инвазия на редовната арабска армия.

— Ционистите лъжат! — рязко възрази той. — „Бен Ами“ е имала една-единствена цел: да завземе арабските села в Западна Галилея и да прати техните обитатели в изгнание.

— Това ли е истината?

— Няма значение. Лейла вярва в това. Тя друго не знае . Виждаш ли, Лейла, твоят дядо — Дауд Хадауи, е бил тук в нощта, когато конвой на ционистките сили от „Хагана“ се задал по шосето от Акра. Жителите на Сумайрия били чули какво се случвало в другите села, завладени от евреите, затова веднага побягнали. Само неколцина останали, но повечето отишли в Ливан, където чакали арабската армия да си върне Палестина от евреите. А когато арабската армия била разгромена, селяните от Сумайрия станали бежанци, изгнаници. Семейство Хадауи живяло в Айн ал Хилуе, най-големия палестински бежански лагер в Ливан. Открита канализация, кирпичени постройки… Било адът на земята.

Габриел я поведе покрай руините на малките къщи, които били взривени от „Хагана“ след падането на Сумайрия, и спря до една овощна градина.

— Принадлежала е на хората от Сумайрия. Сега е собственост на кибуца. Преди много години им било трудно да докарат вода през напоителните тръби. Появил се обаче един арабин, който говорел малко иврит, и търпеливо им обяснил как да го направят. Хората от кибуца били поразени и го попитали откъде знае как да накара водата да тече. И знаеш ли какво им обяснил той?

— Казал им, че овощната градина е била негова.

— Не, Лейла, това е била твоята градина.

Габриел потъна в мълчание. Чуваше се само вятърът в бурените и свистенето на колите по шосето. Той се взираше в порутената къща, в останките от зидовете ѝ, пръснати в краката му. Това бяха руините на един живот, на един народ. Изглеждаше гневен, но Натали не можеше да определи дали беше наистина, или се преструваше заради Лейла.

— Защо ми избра това място? — попита тя.

— Не съм го избирал — замислено отговори той. — То ме избра.

— Как?

— Познавах една жена оттук, жена като теб.

— Тя като Натали ли беше, или като Лейла?

— Няма Натали. — Габриел огледа забрадената жена, стояща до него. — Вече не.

Когато Натали се върна в Нахалал, томчето с поезия на Даруиш бе изчезнало от нощното шкафче в стаята ѝ. На негово място имаше подвързан инструктаж, дебел като ръкопис на роман и съставен на френски. Беше продължение на историята, която Габриел бе започнал да ѝ разказва сред руините на Сумайрия. Историята на талантлива млада жена, лекарка, родена във Франция, от палестински произход. Баща ѝ живял скиталчески живот, типичен за много останали без държава образовани палестинци. Завършил инженерство в Багдадския университет и работил в Ирак, Йордания, Либия и Кувейт, преди най-накрая да се засели във Франция. Там срещнал палестинка от Наблус, която се препитавала като преводачка за бежанска организация към ООН и малко френско издателство. Родили им се две деца: син, който загинал в автомобилна катастрофа в Швейцария на двайсет и три години, и дъщеря, която кръстили на Лейла Халед, прочутата боркиня за свобода от „Черният септември“ и първата жена, отвлякла самолет. Трийсет и три годишният живот на Лейла бе описан на страниците на инструктажа с изключително интимни подробности на съвременно четиво. Натали трябваше да признае, че си го биваше. Бяха разказани неприятностите ѝ в училище заради това, че е арабка и мюсюлманка. Кратките ѝ експерименти с наркотиците. И анатомично точно описание на първия ѝ сексуален контакт на шестнайсет години с френско момче на име Анри, което разбило сърцето на бедната Лейла. До пасажа имаше снимка на двама тийнейджъри — момче с вид на французин и момиче с вид на арабка, седнали на парапета на Пон Мари в Париж.

— Кои са те? — попита Натали Абдул, който приличаше на труп.

— Те са Лейла и гаджето ѝ Анри, разбира се.

— Но…