Даниъл Силва - Черната вдовица

Тутакси се породиха слухове за сериозно заболяване, за емоционален срив, за завръщане във Франция поради носталгия. Както каза един мъдрец от кардиологията — защо все пак някой с френски паспорт ще избере да живее в Израел точно в такова време? Айелет Малкин, която се смяташе за най-близката приятелка на Натали в болницата, смяташе всички тези хипотези за несъстоятелни. Тя знаеше, че Натали е физически и психически стабилна, и я бе чувала много пъти да споделя с облекчение, че в Израел може да живее като еврейка, без да се страхува от нападение или упрек. Нещо повече, двете заедно изкараха двайсет и четири часова смяна тази седмица, споделяйки си клюки на вечеря, по време на която Натали не спомена за никакъв предстоящ отпуск. Тя заподозря, че цялата работа вонеше на нещо тайно. Като много израелци, Айелет имаше роднина, един чичо, който се занимаваше със секретна държавна работа. Той идваше и си отиваше без предупреждение и никога не говореше за пътуванията си. Айелет реши, че Натали, която говореше свободно три езика, е била вербувана за шпионин. Или може би, мислеше си тя, винаги е била такава.

Макар Айелет да бе достигнала до версия, която се приближаваше до истината, не бе изцяло права. Както щеше да разбере и Натали през първия си ден, прекаран изцяло в Нахалал. Тя нямаше да бъде шпионин. Обясниха ѝ, че шпионите са източници на информация, наети да шпионират собствените си разузнавателни служби, правителство, терористична мрежа, международна организация или търговско предприятие. Понякога го правеха за пари, понякога за секс или уважение, а други шпионираха по принуда — заради някой грях в личния им живот. В случая с Натали беше само по убеждение. И оттук нататък тя щеше да бъде специален служител на Службата. Като такава щеше да се ръководи от същите правила и ограничения, които важаха за всички, работещи пряко за Службата. Тя не можеше да издава тайни на чужди правителства. Не можеше да пише мемоари за работата си без разрешение. Не можеше да я обсъжда с никого извън Службата, включително и членове на семейството си. Назначението ѝ започваше веднага и щеше да приключи при завършване на мисията. Ако Натали обаче искаше да остане в Службата, за нея щеше да бъде намерена подходяща длъжност. В банката на сметка, регистрирана на истинското ѝ име, беше депозирана сума от петстотин хиляди шекела. Допълнително щеше да получава заплата, равна на месечното ѝ възнаграждение в „Хадаса“. Куриер на Службата щеше да се грижи за апартамента ѝ по време на отсъствието ѝ. В случай че загине, на родителите ѝ ще бъдат изплатени два милиона шекела.

Изготвянето на документите, инструктажите и строгите предупреждения погълнаха целия ѝ първи ден. На втория започна официалното ѝ обучение. Чувстваше се като докторант в частен университет с един студент. Сутрин, веднага след закуска, учеше техники за подмяна на собствената ѝ самоличност с измислена — наричаха го занаят . След лек обяд започваше изучаване на Палестина, последвано от усвояване на ислямски и джихадистки познания. Никой вече не я наричаше Натали. Тя беше Лейла, без фамилия, просто Лейла. Инструкторите ѝ говореха само на арабски и помежду си се наричаха Абдул, Мохамед или Ахмед. Един двучленен екип от обучители се представи като Абдул и Абдул. Натали ги наричаше А2 за по-кратко.

Последният час от деня, преди да се стъмни, бе само за нея. Със замаяна от ислям и джихад глава, тя правеше кросове по прашните селски пътища. Никога не ѝ позволяваха да тича сама; двама въоръжени охранители винаги я следваха с тъмнозелено АТВ. Често, когато се връщаше в къщата, заварваше Габриел да я чака и двамата вървяха два-три километра през уханния здрач в долината. Неговият арабски не бе достатъчно добър за дълги разговори, затова той общуваше с нея на френски. Говореше ѝ за обучението, но никога за детството си в долината или за забележителната ѝ история. А Лейла продължаваше да мисли за долината като за колониална кражба.

— Погледни го — казваше той и посочваше към арабското село на хълма. — Представи си как би трябвало да се чувстват, когато гледат постиженията на евреите. Помъчи се да изпиташ гнева им, обзелия ги срам. Той е и твой гняв, Лейла. И твой срам.

С напредването на обучението ѝ тя усвояваше техники, с които да проверява дали я следят. Или дали апартаментът и кабинетът ѝ са подслушвани. Дали човекът, когото смята за най-добрия си приятел, или любовникът ѝ не са най-лошият ѝ враг. Инструкторският екип от Абдул и Абдул я учеше постоянно да предполага, че е следена, наблюдавана и подслушвана. Това не бе проблем, казваха ѝ те, стига през цялото време да остане вярна на легендата си. Добрата легенда била като щит. Типичният агент под прикритие на Службата прекарвал повече време в поддържане на заблудата за себе си, отколкото в събиране на информация. Легендата, казваха ѝ те, бе всичко.