Даниъл Силва - Черната вдовица

— А майка ти и сестрите ти?

— Бяха убити намясто. Гледах как равините събираха останките им с пинсети и ги поставяха в пластмасови пликове. Това погребахме. Парчета. Останки.

Натали мълчеше, просто нямаше какво да каже.

— Затова ще ми простиш — продължи Дина след малко, — че намирам поведението ти днес за озадачаващо. Не правим това от каприз . Правим го, защото се налага . Защото нямаме друг избор. Това е единственият начин да оцелеем из тези земи.

— Щѐ ми се да ви помогна, но не мога.

— Лошо — каза Дина, — защото си идеална за случая. И още нещо — добави тя. — Бих дала всичко, за да съм на твое място сега. Слушала съм ги, следила съм ги, разпитвала съм ги. Знам повече за тях, отколкото те за себе си. Но никога не съм била в една стая с тях, докато заговорничат и планират. Това е като да си в окото на бурята. Бих дала всичко за такъв шанс.

— Ти би ли заминала за Сирия?

— Без да се замислям.

— Ами животът ти? Би ли жертвала живота си за това?

— Ние не провеждаме самоубийствени мисии. Не сме като тях.

— Но не можеш да ми гарантираш, че ще съм в безопасност.

— Единствено мога да ти гарантирам, че Саладин планира още атаки и още невинни хора ще умрат.

Тя хвърли последните дрехи в куфара и подаде на Натали плоска правоъгълна кутия. На капака ѝ имаше арабски букви.

— Подарък за довиждане ли е?

— Средство, което да ти помогне за трансформацията — рече Дина. — Отвори я.

Натали колебливо вдигна капака. Вътре имаше парче коприна в кралскосиньо, около метър на метър. След миг тя осъзна, че това е хиджаб.

— Арабското облекло е много ефективно, когато трябва да се променя външността — обясни Дина. — Ще ти покажа. — Взе хиджаба от ръцете ѝ, сгъна го на триъгълник и бързо го уви около главата и шията си. — Как ти изглеждам?

— Като момиче ашкенази с мюсюлманска забрадка.

Дина се намръщи, свали хиджаба и го подаде на Натали.

— А сега го направи ти.

— Не искам.

— Нека ти помогна.

Преди Натали да се отдръпне, триъгълникът в кралскосиньо бе поставен на косата ѝ. Дина събра плата под брадичката ѝ и го закрепи с безопасна игла. След това взе двата свободни края, единия малко по-дълъг от другия, и ги върза в основата на шията ѝ.

— Ето — каза Дина, като направи някои последни корекции. — Виж сама.

Над скрина висеше малко овално огледало. Натали дълго се взира в отражението си като в транс. Накрая тихо попита:

— Как се казвам?

— Натали — отвърна Дина. — Казваш се Натали.

— Не — отговори тя, взирайки се в забулената жена в огледалото. — Не аз. Тя.

— Тя — каза Дина — е Лейла.

— Лейла — повтори. — Лейла…

Когато си тръгваха от Нахалал, Дина за пръв път забеляза, че Натали е хубава. По-рано, в Йерусалим и по време на обяда с мъжете, нямаше време за подобни наблюдения. Тогава Натали беше просто обект. Тя бе средство за постигане на цел и целта бе Саладин. Но сега, когато пак останаха насаме в колата, през чиито прозорци нахлуваше златистият топъл въздух на късния следобед, Дина можеше да наблюдава Натали на спокойствие. Очертанията на брадичката, изразителните кафяви очи, дългия тънък нос, малките стегнати гърди, костите на деликатните ѝ китки и ръце. Особено ръцете, които можеха да спасяват живот, помисли си Дина, или да лекуват крак, разкъсан от бомба на терорист. Красотата на Натали не беше от този тип, който кара хората да се извръщат или движението да спира. Тя бе интелигентна, изпълнена с достойнство, дори благочестивост. Можеше да бъде скрита, приглушена. И вероятно да бъде използвана, помисли си хладнокръвно Дина.

И не за пръв път тя се почуди защо Натали не беше омъжена и нямаше сериозен приятел. Разследващите от Службата не бяха намерили нищо, което да показва, че не е подходяща да работи под прикритие. Нямаше пороци, освен че обичаше бялото вино, нямаше физически или психически болести, като изключим безсънието, причинено от непредвидимия ѝ работен график. Дина също страдаше от него, макар и по различни причини. Когато най-накрая заспеше, сънуваше само капеща от дървета мелия кръв и майка си, сглобена и зашита отново от парчетата, на които бе разкъсана. Чуваше как я вика от отворената врата на автобус №5. Виждаше и Абдел Рахим ал Суви с чанта в краката, който ѝ се усмихваше от седалката си зад шофьора. Една от най-добрите му атаки , или поне така твърдеше той… Да, помисли си отново Дина, би дала всичко, за да е на мястото на младата жена до нея.