Даниъл Силва - Черната вдовица

— Има френски паспорт, получила е образованието си във Франция, ала е палестинка по етнически произход.

— Значи, операцията ще е в Париж?

— Ще започне там — отговори той внимателно, — но ако първата фаза е успешна, по необходимост ще се премести.

— Къде?

Мъжът мълчеше.

— В Сирия ли?

— Боя се, че да — каза Габриел. — Там е ИДИЛ.

— А знаете ли какво ще се случи на вашата лекарка от Париж, ако ИДИЛ разберат, че тя всъщност е еврейка от Марсилия?

— Всички сме наясно с това…

— Ще ѝ отрежат главата. И ще качат видеото в интернет, та да го види цял свят.

— Никога няма да разберат.

— Само че аз ще знам — тихо възрази тя. — А аз не съм като вас. Мен не ме бива да лъжа, нито мога да пазя тайни. Измъчвам се от чувство за вина. Няма начин да успея да ги заблудя.

— Подценяваш се.

— Съжалявам, господин Алон, но сте се насочили към грешното момиче. — След кратко мълчание допълни: — Намерете някоя друга.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. — Тя сгъна салфетката си, стана и протегна ръка. — Е, да се разделим без лоши чувства.

— Разбира се. — Габриел стана и неохотно пое ръката ѝ. — Беше чест за мен да работя с теб, Натали, макар и за съвсем малко. Моля те, не споменавай този разговор пред никого, дори пред родителите си.

— Имате думата ми.

— Добре. — Той я пусна. — Дина ще те върне в Йерусалим.

Натали я последва през сенчестата градина и през френския прозорец, който водеше към всекидневната в къщата. Имаше малко мебели, приличаше повече на офис, отколкото на дом. А по варосаните стени висяха няколко уголемени черно-бели фотографии на палестинските страдания: дългия прашен път към изгнанието, разбитите лагери, обрулените лица на старци, тъгуващи за изгубения рай.

— Тук щяхме да те обучаваме — обясни Дина. — Тук щяхме да те превърнем в една от тях.

— Къде са нещата ми?

— Горе — посочи Дина. После добави: — В стаята ти.

Над стълбището висяха още снимки, а на нощното шкафче в спретната малка стая имаше томче със стихове на Махмуд Даруиш, полуофициалния поет на палестинския национализъм. Куфарът на Натали беше в края на леглото, празен.

— Позволихме си да разопаковаме вместо теб — обясни Дина.

— Предполагам, че никой досега не му е отказвал.

— Ти си първата.

Натали се загледа в куцащата жена, която прекоси стаята и отвори горното чекмедже на ракитения скрин.

Виждаш ли, Натали, Дина също скърби. И е много сериозно отдадена на работата си…

— Какво се е случило? — попита тихо Натали.

— Отказа и сега си тръгваш.

— С крака ти.

— Не е важно.

— За мен е.

— Защото си лекар ли? — Дина извади наръч дрехи от чекмеджето и го постави в куфара. — Аз работя за тайната разузнавателна служба на държавата Израел. Не може да знаеш какво се е случило с крака ми. Не ти е позволено да знаеш. Секретно е. Аз съм секретна.

Натали седна на ръба на леглото, докато Дина вадеше останалите дрехи от скрина.

— Беше бомба — проговори Дина най-накрая. — Улица „Дизенгоф“ в Тел Авив. Автобус №5. — Затвори чекмеджето на скрина с повече сила, отколкото бе необходимо. — Знаеш ли за този атентат?

Натали кимна. Беше през октомври 1994 г., много преди тя и семейството ѝ да се преместят в Израел, ала беше видяла малкия сив паметник до ствола на дървото мелия на тротоара. А и случайно веднъж бе яла в старомодното кафене до него.

— Ти в автобуса ли беше?

— Не, стоях на тротоара. Но майка ми и двете ми сестри бяха. И го видях, преди бомбата да избухне.

— Кого?

— Абдел Рахим ал Суви — изрече Дина, сякаш четеше името от едно от нейните досиета. — Седеше вляво зад шофьора. В краката му имаше чанта. Била е натъпкана с двайсет килограма тротил и с болтове и пирони, напоени в отрова за мишки. След години разбрах, че бомбата е направена от Яхия Аяш — онзи, когото наричаха Инженера. Била една от най-добрите, или поне така казваше той. Тогава не знаех, разбира се. Нищо не знаех. Бях още момиче. Бях невинна.

— И какво стана, когато бомбата избухна?

— Автобусът се вдигна на метър над земята и след това отново се стовари на улицата. Паднах. Виждах как хората около мен пищяха, но не чувах нищо — взривната вълна бе увредила тъпанчетата ми. Забелязах до мен да лежи човешки крак. Предположих, че е мой, но след това видях, че и двата ми крака все още са свързани с тялото. Кръвта и миризмата на изгоряла плът накара първия полицай, който пристигна, да повърне. Имаше крайници и в кафенетата, ленти кожа висяха от дърветата. Кръв капеше върху мен, докато лежах безпомощна на тротоара. Онази сутрин на улица „Дизенгоф“ валеше кръв.