Даниъл Силва - Черната вдовица

Натали отново запази мнението си за себе си.

— Така повече от сто хиляди евреи от Алжир били на практика пратени в изгнание. Някои дошли в Израел. Останалите, както твоето семейство, избрали Франция. Установили се в Марсилия, където ти си се родила през 1984 година. Твоите прародители и родители са говорили алжирски диалект на арабски и френски и като дете ти също си научила арабски. — Той погледна през долината към селото, кацнало на върха на хълма. — Ето още нещо общо между нас. Аз също научих малко арабски като дете. Това бе единственият начин да общувам със съседите ни потомци на Исмаил.

Той продължи да разказва как много години животът бил хубав за клана Мизрахи и останалите евреи във Франция. Засрамени от холокоста, французите били сложили юзди на антисемитизма си. Но след това демографията на страната започнала да се променя. Мюсюлманското население на Франция се увеличило рязко и засенчило малката, уязвима еврейска общност. Така старата омраза се върнала със страшна сила.

— Майка ти и баща ти са го гледали този филм и преди — като деца в Алжир. Затова не са поискали да дочакат края. И за втори път в живота си е трябвало да си съберат багажа и да бягат, сега към Израел. А ти, след период на дълго колебание, решаваш да ги последваш.

— Има ли още нещо, което искате да ми кажете за мен?

— Прости ми, Натали, но те държим под око от известно време. Това ни е навик. Службата ни непрекъснато се оглежда за талантливи млади имигранти и еврейски туристи в страната. Диаспората — добави той с усмивка — си има своите предимства.

— Как така?

— Езици, на първо място. Аз бях вербуван, защото знам немски. И не съм го учил в училище или от запис, а говоря немски с берлинския акцент на майка ми.

— Предполагам, че сте знаели и да стреляте с пистолет.

— Не много добре всъщност. Моята военна кариера бе, меко казано, незабележителна. Бях много по-добър с четката, отколкото с оръжието. Ала тези неща не са важни — добави той. — Това, което всъщност искам да знам, е защо си се колебаела да дойдеш в Израел.

— Смятах Франция за своя родина. Там бе кариерата ми, животът ми — обясни тя.

— Но въпреки това дойде тук.

— Да.

— Защо?

— Не исках да се деля от родителите си.

— Значи, си добро дете?

— Аз съм единствено дете.

— Като мен.

Тя мълчеше.

— Ние харесваме добрите хора, Натали. Не се интересуваме от тези, които изоставят съпругите и децата си и не се грижат за родителите си. Наемаме ги като платени източници на информация, ако се наложи, но не обичаме да са близо до нас.

— А откъде знаете, че аз съм…

— Добър човек ли? Наблюдавали сме те — тихо и от разстояние. Не се тревожи, не сме воайори, освен ако не се наложи. Оставихме ти лично пространство и извръщахме очи, щом беше възможно.

— Нямали сте право.

— Всъщност — каза той — имаме пълно право. Правилата, които ръководят поведението ни, дават известно пространство за маневриране.

— Те позволяват ли ви да четете пощата на хората?

— Това си е наша работа.

— Искам си обратно онези писма.

— Какви писма?

— Които взехте от спалнята ми.

Габриел погледна укорително към Узи Навот. Той сви едрите си рамене, сякаш за да каже, че е възможно — всъщност беше вярно без никакво съмнение — някои лични писма да са били отмъкнати от апартамента на Натали.

— Собствеността ти — обеща с извинителен тон Габриел — ще ти бъде върната възможно най-скоро.

— Колко мило от ваша страна. — Гласът ѝ потрепна от неприкрито презрение, режеше като нож.

— Не се ядосвай, Натали. Всичко е част от процес.

— Но аз никога не съм кандидатствала за работа в…

— Службата — поясни Габриел. — Наричаме я просто Службата. И никой не е молил да работи за нея. Нас ни канят . Така стават нещата.

— Защо точно аз? Не знам нищо за вашия свят и за това което вършите.

— Ще ти издам още една малка тайна, Натали. Никой от нас не знае. Никой не получава магистърска степен за разузнавач. Ако човек е умен, иновативен, притежава определени способности и личностни характеристики, останалото го научава. Обучението ни е много интензивно. Никой, дори британците, не подготвя шпионите си толкова добре. Когато приключим с теб, ти повече няма да си една от нас. Ти ще си една от тях .

— От кои?

Габриел отново се загледа към арабското село.

— Кажи ми нещо, Натали. На какъв език сънуваш?

— На френски.

— Ами на иврит?

— Още не.

— Никога?

— Не, никога.