Даниъл Силва - Черната вдовица

— За протокола — започна той, след като настани Натали на масата за обяд, — името, което си прочела във вестниците след предполагаемата ми смърт, е истинското ми. Не е псевдоним, не е работно, а това, което ми е дадено при раждането. За съжаление, много други подробности за живота ми също бяха верни. Аз бях член на групата, която отмъсти за убийството на нашите сънародници в Мюнхен. Застрелях втория в йерархията на ООП 8 8 Организация за освобождение на Палестина, призната от ООН за единствения законен представител на Палестинската автономия. До 1991 г. е считана от САЩ и Израел за терористична организация. Призната е официално от тях през 1993 г. — Б.пр. в Тунис. Синът ми загина от бомба във Виена. Съпругата ми бе тежко ранена. — Той не спомена, че се е оженил повторно и че пак е станал баща. Дотук стигаше желанието му да бъде правдив.

Той посочи над долината, обагрена в зелено и кафяво към планината Табор и продължи да разказва: роден е в кибуца Рамат Давид няколко години след основаването на държавата Израел. Майка му пристигнала тук през 1948 г., след като се измъкнала полужива от Аушвиц. Срещнала мъж от Мюнхен, писател и интелектуалец, избягал в Палестина преди войната. В Германия се наричал Гринберг, но в Израел приел еврейското име Алон. След като се оженили, се заклели да имат шест деца, по едно за всеки милион избити, но утробата ѝ могла да роди само едно. Нарекла детето Габриел — на божия вестител, защитник на Израел и тълкувател на виденията на Даниил. А след това буквално му обърнала гръб.

Именията и селищата в ранния Израел били места, пълни с мъка. Там мъртвите крачели сред живите, които правели всичко по силите си, за да оцелеят в чуждата земя. В малкия дом от бетонит, обитаван от семейство Алон, до снимки на любими хора, погълнати от огньовете на холокоста, горели свещи. Те нямали други надгробни плочи. Станали на дим във въздуха, на пепел в реката.

Семейство Алон не обичало особено иврит, затова вкъщи говорели на немски. Бащата на Габриел имал баварски акцент, майка му пък приказвала като типична берлинчанка. Била склонна да изпада в меланхолия и да сменя рязко настроенията си, а кошмари разстройвали съня ѝ. Рядко се смеела, почти никога не се и усмихвала, не можела да изразява радост по празници, не обичала да яде и пие. Носела винаги дълги ръкави, дори и в горещото като пещ лято, и всяка сутрин слагала нова лепенка върху татуирания на ръката ѝ номер. Наричала го белег на еврейската слабост, нейната емблема на еврейския срам. Като дете Габриел се научил да е тих около нея, за да не буди демоните ѝ. Само веднъж се осмелил да я попита за войната. След като му разказала набързо и неясно за престоя си в Аушвиц, тя изпаднала в дълбока депресия и останала на легло много дни. Никога повече в дома на семейство Алон не споменали за холокоста. Габриел се затворил и усамотил. Когато не рисувал, правел дълги кросове покрай напоителните канали в долината. Станал естествен пазител на тайни, идеалният шпионин.

— Иска ми се моята история да е уникална, Натали, но не е. Семейството на Узи е от Виена. Всички те не са сред нас. Предците на Дина са от Украйна. Убити са в Бабий Яр. Баща ѝ бил също като майка ми, единственият оцелял, последното дете. Когато пристигнал в Израел, приел името Сарид, което означава „останка“. И щом се родило последното му, шесто дете, го кръстил Дина.

— Отмъстена — прошепна Натали.

Габриел кимна.

— Досега — каза тя, поглеждайки към Дина през масата — не знаех, че има име.

— Понякога нашата Дина ми напомня за майка ми, затова я обичам. Виждаш ли, Натали, Дина също скърби. И е много сериозно отдадена на работата си. Всички сме такива. Смятаме за свой свещен дълг да направим така, че това никога да не се повтори. — Той се усмихна в опит да повдигне воала на смъртта, паднал над четиримата около масата за обяд. — Прости ми, Натали, но се боя, че тази долина съживява много стари спомени. Надявам се твоето детство да не е било толкова трудно.

Това бе покана и тя да сподели нещо, да разкрие интимния си свят, някоя потисната болка. Тя не я прие.

— Поздравления, Натали. Току-що премина важен тест. Никога не разкривай нищо за себе си пред трима разузнавачи, освен ако някой от тях не държи пистолет до главата ти.

— А вие държите ли?

— Господи, не! Освен това вече знаем доста за теб. Например, че семейството ти е от Алжир. Избягали са през 1962 година, след края на войната. Не че са имали избор, след като новият режим обявил, че само мюсюлмани могат да бъдат граждани на страната. — Той замълча, след това я попита: — Можеш ли да си представиш, ако бяхме направили същото? Какво щяха да кажат за нас?